— Тя смята, че ти си долнопробна — заяви Кони и отново се обърна към прозореца. Втренчих се в дантелените завеси, за които помагах на Кони да ги подгъне с лепило, когато бяхме на дванадесет. Бях чакала твърде дълго — присъствието ми в стаята беше очевидна грешка и стана ясно, че нямаше какво друго да направя, освен да си тръгна, да кажа със сподавено гърло довиждане на бащата на Кони на долния етаж — той разсеяно ми кимна — и с тропот да изкарам колелото си на улицата.
Дали някога преди това се бях чувствала така сама, да имам на разположение цял ден и на никого да не му пука за мен? Почти успях да си въобразя, че изпитвам удоволствие от болката в стомаха. Решението е да се намираш на работа, казах си, да пропилееш безпроблемно часовете. Смесих си мартини по начина, по който баща ми ме беше учил — плиснах вермута върху ръката си и игнорирах разлятото върху барплота. Винаги съм мразела чашите за мартини — дръжката и странната форма изглеждаха нелепо, сякаш възрастните твърде насериозно се опитваха да бъдат възрастни. Вместо това го налях в чаша за сок със златист ръб и се насилих да пия. После си смесих още едно и изпих и него. Беше забавно да се чувствам свободна и да се забавлявам в собствената си къща, като осъзнах в изблик на веселие, че мебелите винаги са били грозни — столовете тежки и превзети като гаргойли. Да забелязвам, че въздухът бе захаросан с тишина, че завесите винаги бяха спуснати. Разтворих ги и с мъка повдигнах прозореца. Навън беше горещо — представих си как баща ми би се сопнал, че позволявам на топлия въздух да влезе вътре, но оставих прозореца отворен така или иначе.
Майка ми нямаше да я има цял ден, а алкохолът спомагаше за стенографията на самотата ми. Странно, че можех да се почувствам различно толкова лесно, че имаше сигурен начин да смекча болката от моята собствена тъга. Можех да пия, докато проблемите ми не започнеха да изглеждат стегнати и красиви — нещо, на което да се възхитя. Насилих се да харесам вкуса, да дишам бавно, когато ми се пригадеше. Повърнах парлив бълвоч върху одеялата си, след което почистих и остана само прокиснала, развалена миризма във въздуха, която почти ми допадаше. Прекатурих една лампа и си сложих черен грим около очите с неумело, но хищническо внимание. Седях пред осветеното огледало за гримиране на майка ми и сменях настройките: Офис. Дневна светлина. Привечер. Къпех се в цветни сияния — чертите ми ту изглеждаха призрачно, ту избеляваха, докато сменях различните видове изкуствена светлина.
Опитах се да чета откъси от книги, които харесвах, когато бях малка. Разглезено момиче е прокудено под земята в град, управляван от гоблини. Оголените колене на момичето в детинската му рокля, гравюрите на тъмните гори. Илюстрациите на завързаното момиче ме развълнуваха, така че трябваше да определя колко дълго мога да ги гледам. Искаше ми се да нарисувам нещо такова, като ужасяващата вътрешност на нечий ум. Или да нарисувам лицето на чернокосото момиче, което бях видяла в града — да го изучавам достатъчно дълго, за да забележа как чертите си взаимодействаха. Часовете, които изгубих в мастурбация, с притиснато във възглавницата лице, като преминах всякаква граница на безотговорност. След известно време получих главоболие, мускулите ми се схванаха, краката ми трепереха и бяха омекнали. Бельото ми беше влажно, както и горната част на бедрата ми.
Друга книга: един майстор на сребърни изделия случайно разлива разтопено сребро върху ръката си. Предмишницата и ръката му вероятно са изглеждали като одрани, след като раната от изгарянето е зараснала и се е обелила. Кожата изпъната, розова и прясна, без косми или лунички.
Замислих се за Уили и неговия чукан, за топлата вода от маркуча, която плиска върху колата си. Как локвите бавно се изпаряват от асфалта. Упражнявах се да беля портокал, все едно ръката ми бе изгорена до лакътя и нямах нокти.
Смъртта ми се струваше като фоайе на хотел. Една цивилизована, добре осветена зала, в която лесно можеш да влезеш или да излезеш. Някакво момче в града се беше застреляло в обзаведения си сутерен, след като било хванато да продава фалшиви лотарийни билети: не се замислих за съсирената кръв, за влажните вътрешности, а само за мига на облекчение, преди да натисне спусъка — колко чист и прозрачен навярно е изглеждал светът. Всичките разочарования, всичко от обикновения живот с неговите наказания и унижения е станало излишно с едно методично движение.
Рафтовете в магазина ми се сториха нови, мислите ми бяха объркани от пиенето. Постоянното примигване на светлините, старите лимонови бонбончета в коша, гримът, подреден на приятни, фетишистки партиди. Отворих едно червило, за да го пробвам върху китката си, както бях чела, че трябва да правя. Откъм вратата дрънна камбанката, известяваща нов посетител. Вдигнах очи. Беше чернокосото момиче от парка, с дънкови маратонки и рокля, чиито ръкави бяха отрязани при раменете. През мен премина вълнение. Вече се опитвах да си представя какво ще му кажа. Внезапната му поява накара деня да изглежда плътно обвързан с някаква синхронност, ъгълът, под който падаше слънчевата светлина, придоби нов смисъл.