Когато видях момичето отново, осъзнах, че не беше красиво. Имаше нещо друго. Приличаше ми на дъщерята на актьора Джон Хюстън, която бях виждала на снимки. Лицето й може и да е било грешка, но един друг процес бе влязъл в действие. И резултатът беше нещо по-добро от красота.
Мъжът зад тезгяха се намръщи.
— Казах ти — извика той. — Няма да пускам никой от вас тук, никога повече. Върви си по пътя.
Момичето му се усмихна лениво и вдигна ръце. Видях наболи косми под мишниците му.
— Хей — успокои го то, — просто искам да си купя тоалетна хартия.
— Вие откраднахте от мен — изрече мъжът и почервеня. — Ти и твоите приятели. Не носите обувки, тичате наоколо с мръсните си крака. Опитвате се да ме объркате.
Щях да бъда ужасена, ако гневът му беше насочен към мен, но момичето остана спокойно. Дори духовито настроено.
— Не мисля, че това е вярно. — То вдигна наперено глава. — Сигурно е бил някой друг.
Мъжът скръсти ръце.
— Помня те.
Лицето на момичето се промени — нещо в очите му стана по-сурово, но то продължи да се усмихва.
— Хубаво — отвърна. — Както искаш. — Очите му се спряха върху мен, погледът му беше хладен и резервиран. Все едно почти не ме забелязваше. През мен премина желание: останах изненадана от себе си колко силно не исках то да изчезне.
— Махай се — разпореди мъжът. — Хайде.
Преди да си тръгне, момичето му се изплези. Много бързо, като забавно малко котенце.
Поколебах се само миг, преди да последвам момичето навън, но то вече пресичаше паркинга, като поддържаше енергично темпо. Бързо тръгнах след него.
— Хей — извиках. То продължи да върви.
Отново извиках, по-силно, и момичето спря. Остави ме да го настигна.
— Какъв тъпак — възкликнах. Лицето ми сигурно лъщеше като ябълка. Със зачервени от полупиянското усилие бузи.
Момичето хвърли кръвнишки поглед към магазина.
— Дебела гадина — измърмори то. — Не мога дори да купя тоалетна хартия.
Изглежда най-сетне ме забеляза и един дълъг миг оглежда лицето ми. Виждах, че ме смята за малка. Че каубойската и риза, подарък от майка ми, му се струва скъпа. Исках да сторя нещо по-значимо от тези дребни подробности. Отправих предложението, преди дори наистина да го обмисля.
— Аз ще я открадна — заявих с неестествено ясен глас. — Тоалетната хартия. Лесно е. Крада неща оттам през цялото време.
Зачудих се дали ми повярва. Трябва да е било очевидно колко безотговорно лъжех. Но може би уважи това. Отчаянието в моето желание. Или пък искаше да види как щяха да се развият нещата. Богаташкото момиче, което пробва да извърши дребно криминално деяние.
— Сигурна ли си? — попита то.
Свих рамене, а сърцето ми блъскаше. Ако момичето изпита съжаление към мен, не го забелязах.
Необяснимото ми завръщане развълнува мъжа зад тезгяха.
— Пак ли идваш?
Дори и наистина да планирах да се опитам да открадна нещо, щеше да е невъзможно. Започнах да се размотавам покрай рафтовете и направих усилие да залича от лицето си всякакъв виновен проблясък, но мъжът не отклоняваше поглед от мен. Той свирепо ме следеше с очи, докато не грабнах тоалетната хартия и не я занесох на касата, засрамена колко лесно се бях предала на навика. Разбира се, че нямаше да открадна нищо. Това никога нямаше да се случи.
Мъжът се разведри, докато маркираше тоалетната хартия на касовия апарат.
— Добро момиче като теб не бива да се мъкне с подобни хашлачки — разбъбри се той. — Тази групичка е толкова противна. Някакъв тип с черно куче. — Изглеждаше огорчен. — Не и в моя магазин.
През оплютото от мухи стъкло виждах момичето да се шляе на паркинга отвън. Засенчваше с ръка очите си. Такъв внезапен и неочакван късмет: чакаше ме.
След като платих, мъжът ме изгледа в продължение на един дълъг миг.
— Ти си просто дете — каза той. — Защо не се прибереш вкъщи?
До този момент бях изпитвала някакви угризения.
— Не ми трябва торбичка — отвърнах и пъхнах тоалетната хартия в дамската си чанта. Мълчах, докато мъжът ми връщаше рестото, като облизваше устните си, сякаш за да прогони някакъв лош вкус.