Момичето се оживи, когато се приближих.
— Взе ли я?
Кимнах и то ме изблъска зад ъгъла, побутвайки ме с ръка да вървя по-бързо. Почти повярвах, че съм откраднала нещо, адреналинът съживи вените ми, докато показвах чантата си.
— Ха — възкликна момичето, когато надникна вътре. — Така му се пада на този задник. Лесно ли беше?
— Доста лесно — отвърнах. — Той изобщо не можа да се усети. — Чувствах се развълнувана от нашето тайно споразумение, от начина, по който станахме един екип. Оголен триъгълник на корема показваше къде роклята на момичето не беше напълно закопчана. Колко лесно то предлагаше някакво небрежно сексуално чувство, сякаш дрехите му са били облечени набързо върху все още неизсъхнало от потта тяло.
— Аз съм Сюзън — представи се тя. — Между другото.
— Иви. — Подадох ръка. Сюзън се изсмя по начин, който ме накара да разбера, че стискането на ръце е нещо неправилно, кух символ на нормалния свят. Изчервих се. Не знаех как да постъпя, без да използвам всичките обичайни учтиви жестове и формалности. Не бях сигурна кое заема тяхното място. Последва мълчание: борех се да го запълня.
— Мисля, че те видях онзи ден — започнах. — До ресторанта „Хай Хоу“.
Тя не отвърна и не ми даде нищо, за което да се захвана.
— Беше с някакви момичета — продължих. — И тогава пристигна един автобус…
— О — възкликна Сюзън и лицето й се въодушеви. — Да, оня идиот наистина бе полудял. — Тя се отпусна в спомена. — Трябва да строявам другите момичета, нали разбираш, иначе те просто ще се изпокарат. Ще ни хванат. — Наблюдавах я с интерес, който трябва да е бил нескрит: тя ме остави да я оглеждам без никакво стеснение.
— Запомних косата ти — обясних.
На Сюзън като че ли й стана приятно. Разсеяно докосна краищата й.
— Никога не я подстригвам.
По-късно щях да разбера, че това бе нещо, което Ръсел им беше казал да не правят.
Тя притисна тоалетната хартия до гърдите си, изпитвайки внезапна гордост.
— Искаш ли да ти дам някакви пари за това?
Сюзън нямаше джобове, нямаше дамска чанта.
— Не — отвърнах. — Не че ми е струвало нещо.
— Ами благодаря — каза тя с очевидно облекчение. — Наблизо ли живееш?
— Доста близо — махнах неопределено. — С майка ми.
Сюзън кимна.
— На коя улица?
— „Морнинг Стар Лейн“.
Тя ахна изненадано.
— Луксозно.
Виждах, че това означаваше нещо за нея — че живеех в хубава част на града, но не можех да си представя какво освен неясната неприязън към богатите, която всички млади хора изпитваха. Разбърквахме заможните, медиите и правителството в неясен съд на злото като виновници за грандиозната измама. Едва бях започнала да се уча как да преиначавам определена информация с извинение. Как да се присмивам на себе си, преди другите да го направят.
— Ами ти?
Сюзън направи пърхащо движение с пръстите си.
— О — започна тя, — нали знаеш. Подхванали сме разни неща. Но сме доста хора на едно място — повдигна чантата — което означава, че много задници имат нужда от забърсване. Точно в този момент ние нямаме кой знае колко пари, но това скоро ще се оправи, убедена съм.
Ние. Момичето бе част от ние и завиждах на спокойствието му, на увереността му къде отива след паркинга. При онези две момичета, с които го бях видяла в парка и при всички останали, с които живееше. Хора, които забелязваха липсата му и издаваха възклицания при завръщането му.
— Умълча се — изрече Сюзън след миг.
— Съжалявам. — Заставих се да не чеша ухапванията от комар, макар кожата ми да тръпнеше от сърбеж. Отчаяно търсех тема за разговор, но всички хрумнали ми възможности бяха все неща, които не можех да кажа. Не можех да споделя колко често и безцелно си бях мислила за нея от онзи ден. Не можех да призная, че нямах приятели, че ме местеха в училище интернат, тази вечна общност на нежеланите деца. Че за Питър означавах по-малко дори и от едно мигване.
— Това е готино. — Тя махна с ръка. — Хората са такива, каквито са, нали знаеш? Оцених го още когато те видях. Ти си човек, потънал в мисли. На свое собствено пътешествие, изцяло в плен на ума си.
Не бях свикнала на този вид непосредствено внимание. Особено от момиче. Обикновено бе само начин да се извиниш за това, че си съсредоточила всичките си усилия към някое момче, което се е оказало наблизо. Позволих си да си представя как хората ме приемаха като човек, потънал в мисли. Сюзън се размърда: разбирах, че това бе подготовка за тръгване, но не можех да измисля начин да продължа нашия разговор.
— Е — каза тя, — онова там е за мен. — Кимна към една кола, паркирана на сянка. Беше ролс-ройс, покрит с мръсотия. Когато видя объркването ми, се усмихна.