— Взели сме го назаем — заяви. Сякаш това обясняваше всичко.
Гледах я как се отдалечава, без да се опитам да я спра. Не исках да съм алчна: трябваше да съм щастлива, че получих поне нещо.
Обработка: The LasT Survivors — Daenerys, Daemon, 2018
4
Майка ми отново излизаше на срещи. Първо с мъж, който се представяше като Висмая и постоянно масажираше скалпа й с изкривени като нокти на граблива птица пръсти. Той ми каза, че рожденият ми ден, който бе между зодиите Водолей и Риби, означавал, че двата ми девиза били „Аз вярвам“ и „Аз знам“.
— Кое по-точно? — попита ме Висмая. — Вярваш, че знаеш или знаеш, че вярваш?
Следващият пилотираше малки сребристи самолети и ме уведоми, че зърната ми прозирали през блузата. Заяви го открито, сякаш информацията щеше да ми е от полза. Рисуваше пастелни портрети на индианци и искаше майка ми да му помогне да отвори галерия за творчеството си в Аризона. След това беше един строителен предприемач от Тибурон, който ни заведе на китайски ресторант. Непрекъснато ме насърчаваше да се запозная с дъщеря му. Повтаряше отново и отново колко бил убеден, че сме щели да се спогаждаме отлично. Разбрах, че дъщеря му била на единадесет. Кони щеше да се изсмее и да анализира начина, по който по зъбите на мъжа се лепеше ориз, но не бях говорила с нея от онзи ден в къщата й.
— Аз съм на четиринадесет — обясних. Мъжът погледна към майка ми, която кимна.
— Разбира се — съгласи се той, а дъхът му имаше силна миризма на соев сос. — Виждам, че ти на практика си голям човек.
— Съжалявам — избъбри майка ми от другата страна на масата, но когато предприемачът се обърна, за да й подаде едно мазно на вид грахче с вилицата си, тя покорно отвори уста като птичка.
Съжалението, което изпитвах към майка ми в тези ситуации, беше нещо ново и неловко, но също така усещах, че заслужавам да го нося в себе си — мрачна и лична отговорност като хронично заболяване.
Година преди развода родителите ми бяха организирали коктейл. Идеята беше на баща ми — преди той да ни напусне, майка ми не участваше в светски прояви и долавях у нея дълбоко притеснение по време на партита и събития, прилив на неудобство, което тя с воля обръщаше в скована усмивка. Коктейлът беше организиран, за да се отпразнува, че баща ми бе намерил инвеститор. Мисля, че това беше първият път, когато бе взел пари от някой друг освен от майка ми. В разгара на случващото се самочувствието му бе станало още по-голямо и той започна да пие, преди гостите да са пристигнали. Косата му беше просмукана с плътната бащинска миризма на тоник за коса „Виталис“, дъхът му лъхаше на алкохол.
Майка ми бе направила ребърца по китайски с кетчуп и те блестяха като лакирани. Имаше още маслини от консерва, пържени ядки. Кашкавалени пръчици. Някакъв мътен десерт, приготвен от мандарини — рецепта, която беше видяла в списание „Макколс“. Преди гостите да пристигнат, тя ме попита дали изглежда добре. Приглади жакардова пола. Спомням си, че въпросът ме изненада.
— Много добре — отвърнах и се почувствах странно несигурна. Позволиха ми да пия малко шери в розова чаша от шлифован кристал: прокисналото грозде ми хареса и си отмъкнах още една чаша.
Гостите основно бяха приятели на баща ми и аз бях смаяна от мащабите на другия му живот — живот, който наблюдавах само отстрани. Защото тук имаше хора, които изглежда го познаваха и смятаха, че е добре осведомен за обеди и посещения на пистата за конни надбягвания „Голдън Гейт Фийлдс“, и за участие в дискусии за Санди Коуфакс[11]. Майка ми нервно кръжеше около бюфета: сервирала бе китайски пръчици за хранене, но никой не ги използваше и виждах, че това я разочарова. Опита се да ги предложи на набит мъж и съпругата му, но те поклатиха глави и мъжът си направи шега, която не успях да чуя. Видях как по лицето й премина нещо като отчаяние. Тя също пиеше. Беше от типа партита, където всички се напиваха рано — колективна мъгла замазваше разговора. По-рано един от приятелите на баща ми бе запалил джойнт и видях как изражението на майка ми се смени от неодобрително към търпеливо снизхождение.
Определени граници започваха да стават неясни. Съпругите гледаха вторачено нагоре към преминаващ самолет, който се движеше под дъга към международното летище Сан Франциско. Някой хвърли чаша в басейна. Видях я как бавно се носи към дъното. Може би беше пепелник.
Реех се насам-натам из партито и се чувствах като много по-малко дете, което си мечтае за невидимост, комбинирана с желание да има съпровождащо участие. Бях достатъчно щастлива да показвам къде е тоалетната, когато ме питаха, да си завия в салфетка пържени ядки и да ги изям край басейна, една по една, с полепнали по пръстите ми зрънца сол. Свободата да бъдеш толкова млад, че никой да не очаква нищо от теб.