Не бях виждала Тамар от деня, в който ме бе закарала до вкъщи след училище, и си спомням, че почувствах разочарование, когато тя пристигна — с нейното присъствие като свидетел вече трябваше да се правя на голяма. Беше довела някакъв мъж със себе си, малко по-възрастен. Представи го на хората наоколо, здрависа се с тях и целуна някои по бузите. Изглежда, всички я познаваха. Изревнувах заради начина, по който нейният приятел постави ръката си на кръста й, докато тя говореше — право върху голата кожа на малкото разстояние между полата и блузата й. Исках Тамар да види, че пия: отправих се към масата с напитките точно когато натам се запъти и тя и си налях още една чаша шери.
— Харесва ми тоалетът ти — подхвърлих, изгарящата топлина в гърдите ми ме подтикваше да говоря. Тамар не ме чу. Повторих казаното и тя се стресна.
— Иви — обърна се към мен достатъчно любезно. — Уплаши ме.
— Съжалявам. — Почувствах се глупаво, тъпо, облечена в свободната си права рокля. Нейните дрехи бяха ярки и изглеждаха нови, на вълнообразни ромбове във виолетово, зелено и червено.
— Забавно парти — отбеляза Тамар, а очите й оглеждаха хората.
Преди да успея да измисля някакъв отговор, нещо весело, с което да покажа, че полинезийските бамбукови факли изглеждат глупаво, майка ми се присъедини към нас. Бързо оставих чашата си на масата. Мразех начина, по който се чувствах: цялото ми спокойствие отпреди пристигането на Тамар се бе превърнало в болезнено усещане за всеки предмет в къщата ми, за всяка подробност за родителите ми, сякаш аз бях отговорна за всичко. Чувствах се засрамена от дългата пола на майка ми, която изглеждаше старомодна в сравнение с дрехите на Тамар, от ентусиазирания начин, по който майка ми я приветства. Вратът й бе започнал да се покрива с червени петна от нерви. Измъкнах се, докато те бяха увлечени в учтивия си разговор.
Отвратена и пламнала от неудобство, исках да седна на едно място, без да трябва да говоря с някого, без да ми се налага да следя очите на Тамар или да гледам как майка ми използва китайските си пръчици, като заявява весело, че не е толкова трудно дори когато една мандарина се плъзва обратно в чинията й. Размечтах се Кони да бе тук — тогава все още бяхме приятелки. Мястото ми до басейна беше заето от шумни клюкарстващи съпруги: от другата страна на двора дочух бумтящия смях на баща ми, а групата, която го бе наобиколила, също се хилеше. Придърпах неловко роклята си надолу, липсваше ми тежестта на чашата в ръцете ми. Приятелят на Тамар стоеше наблизо и ядеше ребърца.
— Ти си дъщерята на Карл — обърна се към мен той, — нали?
Спомням си как си помислих, че бе странно двамата с Тамар да са разделени, той да седи самичък и да нагъва от чинията си. Беше странно, че дори говореше с мен. Кимнах.
— Хубава къща — заяви с пълна уста. Устните му бяха лъскави и мокри от ребърцата. Забелязах, че бе красив, но имаше нещо карикатурно в него, вирнатият му нагоре нос. Набръчканата кожа под брадичката му. — Толкова голяма площ — добави.
— Това беше къщата на баба ми и дядо ми.
Очите му се отместиха.
— Чувал съм за нея — продължи. — За баба ти. Когато бях малък, я гледах. — До този момент не бях осъзнала колко бе пиян. Езикът му постоянно се опираше в ъгълчето на устата му. — Онзи епизод, в който открива алигатора във фонтана. Класика.
Бях свикнала хората да говорят ласкаво за баба ми. Те обичаха да споделят своето възхищение, да ми разказват как са израснали с нея на телевизионния екран, как е сияела в техните всекидневни като още един по-добър член на семейството.
— Има логика — кимна приятелят и се огледа. — Това да е било нейното място. Защото твоят старец не би могъл да си го позволи, в никакъв случай.
Разбрах, че обижда баща ми.
— Просто е странно — не спираше той, бършейки устни с ръка. — Как майка ти го издържа.
Лицето ми трябва да е било безизразно: той махна с пръсти към Тамар, която все още беше при бара. Баща ми се бе присъединил към нея. Майка ми я нямаше наоколо. Гривните на Тамар подрънкваха, когато тя размахваше чашата си. Двамата с баща ми просто разговаряха. Нищо не се случваше. Не разбирах защо приятелят й се усмихваше толкова налудничаво и очакваше да кажа нещо.
— Баща ти чука всичко, до което се добере — изтърси той.
— Може ли да ви взема чинията? — попитах, твърде зашеметена, за да трепна. Това бе нещо, което бях научила от майка ми: започни да говориш учтиво. Пресечи болката с жест на цивилизованост. Като Джаки Кенеди. Добродетел на онова поколение, способност да отклониш неудобството, да го потушиш с церемониалност. Но сега бе излязло от мода и видях нещо като презрение в очите му, когато ми подаде чинията си. Макар че може и да си го бях въобразила.