Партито свърши по тъмно. Няколко от бамбуковите факли останаха запалени, неясните им пламъци шареха с ивици морскосинята нощ. Бляскави огромни коли задръстваха алеята за паркиране, баща ми си взимаше довиждане, докато майка ми събираше салфетки и почистваше костилки от маслини, покрити със слюнката на чужди хора. Баща ми пусна плочата отново — гледах през прозореца на спалнята си и го видях как се опитва да накара майка ми да танцува. „Ще гледам към луната“, пееше той, защото далечното лице на луната бе център на толкова много копнежи по онова време.
Знаех, че би трябвало да мразя баща си. Но се чувствах единствено глупаво. Засрамена — не заради него, а заради майка ми. Приглаждаше дългата си пола, питаше ме как изглежда. Начинът, по който се изчервяваше, когато понякога й казвах, че има остатъци от храна между зъбите си. Времето, което прекарваше пред прозореца, когато баща ми се прибираше късно, опитвайки се да намери нов смисъл в пустата алея за паркиране.
Тя знаеше какво става — трябва да е била наясно, но въпреки всичко желаеше баща ми. Като Кони, която бе скочила да грабне бирата, макар да знаеше, че ще изглежда глупаво. Дори приятелят на Тамар, който се опитваше с храна да задоволи своята неистова, безкрайна нужда. И дъвчеше по-бързо, отколкото можеше да поглъща. Знаеше, че гладът може да те разобличи.
Въздействието на алкохола постепенно намаляваше. Чувствах се сънена и опустошена, некомфортно върнала се обратно към самата себе си. Презирах всичко: стаята си с остатъците от детството ми, дантелената украса на бюрото ми. Пластмасовият грамофон с буцеста бакелитена дръжка, мокрият на вид стол тип барбарон, който се залепяше за задната част на краката ми. Партито с неговите ордьоври за лакомници, мъжете, облекли хавайски ризи в моделиерски напън за празничност. Изглежда, всичко това се добавяше към обяснението защо баща ми би искал нещо друго. Представих си как около врата на Тамар е завързана панделка и как тя лежи на някакъв килим в твърде тесен апартамент в Пало Алто. Баща ми е там — и гледа? Седи на стол? Перверзно наелектризиращото розово червило на Тамар. Опитах се да я мразя, но не можех. Не можех дори да ненавиждам баща си. Единственият останал човек беше майка ми, която бе позволила това да се случи, мека и отстъпчива като тесто. Раздаваше пари, всеки ден му готвеше вечеря и нищо чудно, че баща ми бе поискал нещо друго — нестандартните мнения на Тамар, животът й като телевизионно предаване за лятото.
По онова време си представях женитбата по един простичък, пожелателен начин. Моментът, когато някой обещаваше да се грижи за теб, обещаваше да забелязва, ако си тъжна или изморена, или мразиш храна, която има вкус на студа в хладилника. Когато обещаваше животът му да се движи паралелно на твоя. Майка ми сигурно бе знаела, но бе останала въпреки всичко, а какво говореше това за любовта? Тя никога нямаше да е безопасна — всичките печални припеви на песни, които отчайваха: ти не ме обичаше по начина, по който те обичах аз.
Най-плашещото: беше невъзможно да засечеш източника, мига, в който нещата се променяха. Гледката на женски гръб, облечен в дълга рокля, смесена със знанието за съпругата в друга стая.
Когато музиката спря, знаех, че майка ми ще дойде да ми пожелае лека нощ. Това бе моментът, от който изпитвах ужас — щях да забележа как къдриците й бяха увиснали, бледите мъгливи останки от червило около устата й. Щом почука, си помислих да се престоря на заспала. Но лампата ми бе запалена: вратата се открехна.
Тя леко се нацупи.
— Още си напълно облечена.
Можех да пренебрегна думите й или да кажа някоя шега, но не исках да й причиня болка. Не и тогава. Поизправих се.
— Беше хубаво, нали? — попита ме. Облегна се на рамката на вратата. — Ребърцата май се оказаха сполучливи.
Вероятно искрено съм си мислела, че майка ми ще иска да научи. Или може би съм искала да бъда утешена от нея, тя да ми предложи успокояващо кратко изложение на възрастен човек.
Прокашлях се.
— Нещо се случи.
Почувствах напрежението в рамката на вратата.
— О?
По-късно потръпвах, като се сетех за този момент. Тя сигурно вече е знаела какво предстои. Сигурно ми е внушавала да замълча.
— Татко говореше. — Върнах вниманието си към обувките си, съсредоточено занагласях токата. — С Тамар.