— За какво беше цялата тази работа? — Виждах, че се опитваше да бъде спокойна, но думите бързаха да излязат.
Изсипах смляното кафе в кафеварката и включих котлона. Лицето ми продължаваше да е смирено като на будист, докато спокойно изпълнявах задълженията си. Това бе най-доброто ми оръжие и усещах, че тя ставаше нервна.
— Е, сега си мълчалива — заговори майка ми. — Снощи беше много груба с Франк.
Не отговорих.
— Искаш да бъда нещастна ли? — Тя се изправи на крака. — На теб говоря — продължи и се пресегна да изключи котлона.
— Хей — възмутих се, но лицето й ме накара да млъкна.
— Защо не ми позволяваш да имам нещичко? — попита тя. — Само едно мъничко нещо.
— Той няма да я напусне. — Силата на чувствата ми ме изненада. — Той никога няма да бъде с теб.
— Нищо не знаеш за живота му — възрази майка ми. — Абсолютно нищо. А си мислиш, че знаеш толкова много.
— Така ли? — отвърнах саркастично. — Злато. Да, бе! Големи успехи там. Точно като татко. Обзалагам се, че те е помолил за пари.
Майка ми се сепна.
— Правя всичко по силите си за теб — каза тя. — Винаги съм се старала, но ти не откликваш изобщо. Виж се. Не вършиш нищо. — Поклати глава и пристегна халата си. — Ще видиш. Животът ще те връхлети толкова бързо и тогава, познай, ще си останеш завинаги същата личност. Без амбиции, без предприемчивост. В „Каталина“ ще имаш истински възможности, но ще трябва да положиш усилия. Знаеш ли какво е правила майка ми на твоята възраст?
— Ти никога не направи нищо! — Нещо вътре в мен се преобърна. — Единственото, което вършеше, бе да се грижиш за татко. И той си тръгна. — Лицето ми пламтеше. — Съжалявам, че те разочаровам. Съжалявам, че съм толкова ужасна. Би следвало да плащам на хората, за да ми казват, че съм страхотна, както правиш ти. Ако си наистина толкова невероятно велика, защо татко те напусна?
Тя се пресегна и ме зашлеви, не силно, но достатъчно, за да се чуе звук. Усмихнах се като човек, докаран до лудост, показвайки повече зъби, отколкото бе нужно.
— Махай се. — Вратът й бе нашарен от обрив, китките й бяха мършави. — Махай се — тихо изсъска за втори път и аз избягах.
Взех колелото и се спуснах надолу по прашния път. Сърцето ми блъскаше, в дъното на очите си усещах напрежение. Хареса ми опарването от плесницата на майка ми, аурата от доброта, която тя толкова внимателно бе изграждала през последния месец — чаят, босите крака, моментално се изпари. Хубаво. Нека се срамува. Всичките й курсове, прочиствания и четива не бяха постигнали нищо. Тя си бе все същата слаба личност, както винаги. Въртях педалите по-бързо, в гърлото ми беше заседнала буца. Можех да отида до „Флаинг Ей“ и да си купя шоколадови сладки. Можех да видя какво дават в киното или да се поразходя покрай превърналата се в бульон река. Косата ми леко бухна от сухата жега. Усетих как омразата се втвърдява в мен и ми стана почти приятно колко голяма беше, колко чиста и интензивна.
Бясното ми въртене на педалите рязко прекъсна: веригата се бе откачила от венеца. Колелото намаляваше скорост. Олюлях се и спрях в прахоляка край пътя. Мишниците ми се потяха, сгъвките на коленете ми също. Жегата на слънцето през бродерията от листа на вечнозелен дъб. Опитвах се да не заплача. Клекнах на земята, за да закача веригата, сълзи се стичаха от очите ми сред парещия бриз, пръстите ми бяха хлъзгави от смазката. Беше много трудно да се закачи, веригата падаше непрестанно.
— Мамка му — изругах, а после пак, по-силно. Исках да ритна колелото, да накарам нещо да замлъкне, но щях да съм твърде жалка, гневна роля без зрители. Още веднъж се опитах да закача веригата върху венеца, но тя не се задържа и отново увисна. Оставих велосипеда да падне в праха и се отпуснах до него. Предната гума леко се завъртя, след което бавно спря. Втренчих се в колелото, легнало на една страна и безполезно: рамката бе „университетско зелена“, цвят, измислен от здрав колежанин, докато те изпраща до вкъщи след вечерни занятия. Превзета фантазия, глупаво колело, а аз оставих този низ от разочарования да расте, докато не се затвори в погребален напев на посредствеността. Кони вероятно беше с Мей Лопез. Питър и Памела си купуваха цветя в саксии за апартамента в Орегон и киснеха леща за вечеря. Какво имах аз? Сълзите капеха от брадичката ми в прахоляка, удовлетворяващо доказателство за моето страдание. Тази празнота в мен, която можех да прегърна като животно.