Чух го, преди да го видя: черният автобус се влачеше тежко по пътя, прах се вдигаше зад гумите му. Прозорците му бяха на петна и сиви, неясните силуети на хората вътре. На капака му бе изрисувано недодялано сърце, украсено с кичозни мигли, сякаш бе око.
Едно момиче, облечено в мъжка риза и плетена жилетка, слезе от автобуса и разтърси правата си оранжева коса. Чувах други гласове, суматоха зад прозорците. Изплува глуповато лице: зяпна ме.
Гласът на момичето бе напевен.
— Какво има? — попита то.
— Колелото — отвърнах. — Веригата му падна.
Момичето подритна гумата със сандала си. Преди да успея да го попитам нещо, по стълбичките слезе Сюзън и сърцето ми се разтуптя. Изправих се и се опитах да изтупам праха от коленете си. Сюзън се усмихна, но изглеждаше разсеяна. Осъзнах, че трябваше да й напомня коя съм.
— От магазина на „Източен Вашингтон“ — обясних. — Онзи ден.
— О, да.
Очаквах да каже нещо за странния късмет, който отново ни срещна, но тя изглеждаше леко отегчена. Не отделях очи от нея. Исках да й припомня разговора ни, как бе казала, че съм потънала в мисли. Но Сюзън избягваше погледа ми.
— Видяхме те да седиш там и си помислихме: „О, по дяволите, клетата“ — обясни червенокоската. По-късно щях да науча, че това беше Дона. Тя гледаше развълнувано, а невидимите й вежди правеха лицето й безизразно като на извънземно. Приклекна да огледа колелото ми. — Сюзън заяви, че те познава.
Трите заедно се опитахме да сложим обратно веригата. Миризмата на потта им, докато подпирахме колелото на стъпенката му. Бях огънала по някакъв начин венеца, когато колелото бе паднало и зъбците не се напасваха със звената.
— Мамка му. — Сюзън въздъхна. — Напълно е прецакано.
— Имаш нужда от клещи или нещо от този сорт — заключи Дона. — Няма да можеш да го оправиш сега. Качи го в автобуса и ела да повисиш с нас малко.
— Нека просто я закараме до града — предложи Сюзън. Говореше припряно, сякаш аз бях някаква каша, която трябваше да се почисти. Въпреки това бях доволна. Бях свикнала да си мисля за хора, които никога не се сещаха за мен.
— Правим си парти за слънцестоенето — поясни Дона.
Не исках да се връщам при майка ми, в самотното си настойничество на самата себе си. Имах усещането, че ако оставех Сюзън да си тръгне, нямаше да я видя отново.
— Иви иска да дойде — каза Дона. — Виждам, че има желание. Обичаш да се забавляваш, нали?
— Стига — отвърна Сюзън. — Тя е дете.
В мен забушува срам.
— На шестнадесет съм — излъгах.
— Тя е на шестнадесет — повтори Дона. — Не смяташ ли, че Ръсел ще иска да проявим гостоприемство? Мисля, че той ще се разстрои, ако му кажа, че не сме били гостоприемни.
Не долових никаква заплаха в гласа на Дона, само закачка.
Сюзън бе стиснала устни — най-накрая се усмихна.
— Добре — съгласи се тя. — Сложи колелото отзад.
Видях, че автобусът беше изпразнен и преправен, интериорът бе грубоват и претрупан, както беше обичайно по онова време — подът бе постлан с кръстосани един върху друг ориенталски килими, посивели от прах, имаше възглавници с похабени пискюли от вехтошарски магазин. Във въздуха се носеше миризмата на ароматизиращи пръчици, по прозорците имаше изрисувани призми. Картон с фрази, надраскани под въздействието на наркотик.
В автобуса имаше още три момичета и те дойдоха при мен, изпълнени с любопитство, с неподправено внимание, което аз изтълкувах като ласкателно. В ръцете им горяха цигари, докато ме оглеждаха от горе до долу, атмосфера на тържественост и безвремие. Торба с позеленели картофи, стари хлебчета за хотдог. Щайга с влажни, презрели домати.
— Ходихме на лов за храна — обясни Дона, макар че не разбрах какво означаваше това всъщност. Умът ми беше зает с мисли за този внезапен обрат на съдбата, със следене на бавната тънка струйка пот под мишниците ми. Продължавах да чакам да бъда забелязана, да бъда идентифицирана като нарушител, на когото не му е тук мястото. Косата ми беше твърде чиста. Малки потвърждения за външен вид и благоприличие, които изглежда не касаеха никой друг. Развени кичури лудешки се изпречваха пред погледа ми заради отворените прозорци, което засилваше объркването от внезапното ми озоваване в този странен автобус. От огледалото за обратно виждане висеше перо заедно с наниз мъниста. Суха лавандула на таблото, обезцветена от слънцето.
— Тя ще дойде за слънцестоенето — обади се Дона. — Лятното слънцестоене.
Беше началото на юни, а знаех, че слънцестоенето бе в края на месеца: не казах нищо. Първото от множество мълчания.
— Тя ще бъде нашият дар — обясни Дона на останалите. Кикотеше се. — Ще я принесем в жертва.