Рядко виждах някого навън. Единствените тийнейджъри в града, изглежда, се убиваха по ужасни селски начини — чувах как пикапите им катастрофирали в два сутринта, как оставали да пренощуват в паркирани в гаражите кемпери и всичко завършвало с натравяне с въглероден окис, как загинал един куотърбек. Не знаех дали това е проблем, характерен за живота в провинцията, дължащ се на излишъка от свободно време, скуката и караваните, или пък беше нещо калифорнийско, филмов растер, подтикващ към риск и глупави кинематографични каскади.
Въобще не бях влизала в океана. Една сервитьорка в кафенето ми каза, че тук било място за размножаване на големите бели акули.
Те вдигнаха очи, залети от ярката светлина на кухненските лампи, като миещи мечки, хванати да ровят в боклука. Момичето изпищя. Момчето се изправи в пълния си, дългурест ръст. Бяха само двамата. Сърцето ми бясно препускаше, но те бяха толкова млади — местни, предположих, влизаха с взлом във ваканционните къщи. Нямаше да умра.
— Какво става, дявол да го вземе? — Момчето остави бутилката с бира, момичето се притискаше плътно към него. Младежът изглеждаше на около двадесет, облечен в панталони до коленете. Къси бели чорапи, зачервено акне под рядка брада. Но момичето беше съвсем малко. Петнадесет-шестнадесетгодишно, бледите му крака леко синкави.
Опитах се да си придам максимално авторитетен вид, здраво притиснала края на тениската към бедрата си. Когато заявих, че ще се обадя на ченгетата, момчето изсумтя.
— Направи го. — То придърпа момичето по-близо до себе си. — Обади се на ченгетата. Знаеш ли какво? — Извади мобилния си телефон. — Майната му, аз ще им се обадя.
Стената от страх, която се бе надигнала в гърдите ми, внезапно се срути.
— Джулиан?
Исках да се разсмея — за последно го бях виждала, когато бе на тринадесет, слаб и неоформен. Единственият син на Дан и Алисън. Отрупан с внимание, разкарван с кола на конкурси за виолончелисти навсякъде из Западните съединени щати. Частен учител по мандарин всеки четвъртък, черен хляб и детски витамини, родителски грижи срещу всякакви неуспехи. Всичко това се беше провалило и той се бе озовал в Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч или Ървайн. Спомних си, че там бе имало някакви проблеми. Изключване или някаква по-мека версия на тази санкция, предложение за преместване за една година в подготвителен колеж. Джулиан беше срамежливо, раздразнително хлапе, което изпитваше страх от радиото в колата и непознатата храна. Сега чертите на лицето му изглеждаха по-сурови, изпод фланелката му се подаваха татуировки. Не си ме спомняше, а и защо да го прави? Бях жена извън обхвата на еротичното му внимание.
— Отседнала съм тук за няколко седмици — обясних, като съзнавах, че краката ми са голи и се чувствах засрамена заради цялата мелодрама и споменаването на полицията. — Аз съм приятелка на баща ти.
Виждах усилията, които полагаше, опитвайки се да си спомни откъде може да ме познава, да осмисли спомена си.
— Иви — добавих.
Все още никаква реакция.
— Живеех в онзи апартамент в Бъркли. До къщата на учителя ти по виолончело. — Понякога Дан и Джулиан идваха на гости след уроците. Джулиан жадно пиеше мляко и непохватно риташе краката на масата ми.
— О, по дяволите — възкликна Джулиан. — Да. — Не можех да преценя дали наистина си ме спомни, или просто бях извикала в съзнанието му достатъчно успокояващи детайли.
Момичето се обърна към Джулиан с абсолютно безизразно лице.
— Всичко е наред, мила — каза той и я целуна по челото, нежността му бе неочаквана.
Джулиан ми се усмихна и осъзнах, че беше пиян или може би просто надрусан. Лицето му леко лъщеше, по кожата му имаше нездравословна влага, макар че възпитанието му, присъщо за висшето общество, взе надмощие.
— Това е Саша — представи я той, като я побутна.
— Здрасти — погледна ме тя крадешком, чувстваше се неловко. Бях забравила тази глуповата особеност на тийнейджърките: желанието за любов озаряваше лицето й толкова явно, че ме накара да се засрамя.
— Саша — продължи Джулиан, — а пък това е…
Очите му изпитваха затруднение да се фокусират върху мен.
— Иви — напомних му.
— Вярно — кимна той, — Иви. Човече.
Отпи от бирата си, кехлибарената бутилка отрази ярката светлина. Погледът му блуждаеше наоколо. Оглеждаше мебелите, съдържанието на рафтовете за книги, сякаш това беше моята къща, а той бе външен човек.