Погледнах към Сюзън — дори нашата кратка история като че ли беше основание да допуснат присъствието ми сред тях, но тя седеше встрани, заета с щайгата домати. Стисваше ципата, изцеждаше изгнилото. Пъдеше пчелите. По-късно щеше да ми хрумне, че Сюзън бе единствената, която не изглеждаше особено радостна да ме срещне там на пътя. Имаше нещо въздържано и хладно в нейното отношение. Мога само да мисля, че се е опитвала да ме предпази. Че бе видяла слабостта в мен, осветена и очевидна: тя знаеше какво се случва със слабите момичета.
Дона ме представи на всички, а аз се опитах да запомня имената им. Хелън, момиче, което изглеждаше на моята възраст, може би заради плитките. Тя бе хубава по онзи младежки провинциален начин, чипоноса, приветлива, но с очевиден срок на годност. Руз. „Съкратено от Рузвелт“, обясни ми тя. „От Франклин Д.“ Беше по-голяма от останалите момичета, с кръгло и румено лице като на героиня от книга с приказки.
Не успях да запомня името на високото момиче, което караше: никога повече не го видях оттогава.
Дона ми направи място и потупа една бродирана възглавница.
— Ела тук — покани ме тя и аз седнах върху предизвикващата сърбеж вълна. Дона ми се виждаше странна, леко слабоумна, но я харесвах. Всичките й алчност и дребнавост бяха изцяло на повърхността.
Автобусът потегли: коремът ме присви, но взех буркана с евтино червено вино, който ми подадоха, разплисквайки по ръцете си. Изглеждаха щастливи, усмихнати, от време на време запяваха откъси от песни, сякаш бяха насядали около лагерен огън. Запомнях подробностите — как се държаха за ръце без никакво стеснение и изричаха думи като „хармония“, „любов“ и „вечност“. Как Хелън се преструваше на малка, дърпаше плитките си и говореше с бебешки глас, после рязко се друсваше в скута на Руз, сякаш да я подмами да се грижи за нея. Руз не се оплакваше: правеше впечатление на спокойна и добра. Тези румени бузи, правата й руса коса, която падаше в очите й. Макар че по-късно щях да си мисля, че може би беше не толкова доброта, колкото глуха пустота там, където трябваше да е доброта. Дона ме разпитваше за живота ми, а също и останалите, непрестанен поток от въпроси. Не можех да скрия задоволството си, че бях център на вниманието им. Необяснимо, но те, изглежда, ме харесваха, мисълта за това бе чужда и обнадеждаваща, мистериозен дар, в който не желаех да вниквам особено. Възприемах дори мълчанието на Сюзън в радушна светлина, представях си, че и тя е срамежлива като мен.
— Хубава е — каза Дона и докосна ризата ми. Хелън също попипа ръкава й. — Като кукличка си — добави Дона. — Ръсел ще те заобича.
Тя подхвърли името му просто ей така, сякаш бе немислимо да не знам кой е Ръсел. Хелън се изкикоти при споменаването му и размърда рамене в наслада, сякаш смучеше бонбон. Дона забеляза неувереното ми примигване и се засмя.
— Ще го харесаш — обеща тя. — Не прилича на никой друг. Съвсем сериозно. Сякаш си естествено друсана, когато си край него. Като слънцето, нали разбираш. Така голям и точен.
Погледна ме дали слушам и остана доволна.
Обясни ми, че мястото, към което се бяхме запътили, било свързано с определен начин на живот. Ръсел ги учел как да открият път към истината, как да освободят истинската си, свита на кълбо в тях същност от скривалището й. Разправяше за някой си Гай, който някога дресирал соколи, но се присъединил към групата им и сега искал да бъде поет.
— Когато го срещнахме, той беше в някаква странна фаза и ядеше само месо. Смяташе, че е дяволът или нещо такова. Но Ръсел му помогна. Научи го как да обича — разясни Дона. — Всеки може да обича, да се издигне над глупостите, но има толкова много неща, които ни възпират.
Не знаех как да си представя Ръсел. Имах само ограничен опит с мъже като баща ми или момчетата, в които се бях влюбвала. Начинът, по който тези момичета говореха за Ръсел, бе различен, обожанието им — по-практично, без игривите, момичешки копнежи, които познавах. Тяхната сигурност беше непоколебима, позоваваха се на силата и магията на Ръсел, сякаш бяха така всепризнати, като лунното притегляне или земната орбита.
Дона каза, че Ръсел не бил като никое друго човешко същество. Че можел да разбира животните. Че можел да лекува с ръцете си, да извади развалата ти, все едно е тумор.
— Той вижда всичко в теб — добави Руз. Сякаш това бе нещо хубаво.
Възможността да бъда оценена измести всякакви други опасения и въпроси, които можех да имам за Ръсел. На тази възраст чувствах нужда непрестанно да бъда оценявана и това даваше превес на другия човек във взаимоотношенията ни.