Вътре имаше около десетина момичета, които изпълняваха готварски задължения, като всички изглеждаха в добро здраве, ръцете им бяха тънки и покрити с тен, косите им бяха гъсти. Боси крака стъпваха върху грубите дъски на пода. Момичетата дърдореха и се оплакваха едно от друго, пощипваха оголената си плът и се пляскаха с лъжиците. Всичко изглеждаше лепкаво и леко развалено. Веднага щом оставих торбата с картофите на плота, едно момиче започна да ги оглежда.
— Зеленясалите картофи са отровни — заяви то. Процеди въздух през зъби и продължи да преглежда купчината.
— Не и ако ги сготвиш — отвърна на забележката Сюзън. — Затова ги сготви.
Сюзън спеше в малка външна постройка с пръстен под и с по един гол двоен дюшек до всяка от четирите стени.
— Тук основно спят момичета — обясни тя, — зависи. И Нико понякога, макар че не искам да го прави. Искам да порасне свободен. Но той ме харесва.
Върху единия дюшек имаше възглавница с Мики Маус на калъфката, а над него бе заковано квадратно парче боядисана коприна. Сюзън ми подаде една ръчно свита цигара, чийто край бе навлажнен със слюнка. Върху голото й бедро падна пепел, но тя сякаш не забеляза. Беше трева, но по-силна от онази, която пушехме с Кони, изсъхналите отпадъци от чекмеджето с чорапи на Питър. Тази беше мазна и влажна, а вдигащият се от нея плътен дим не се разсейваше бързо. Зачаках да започна да се чувствам различно. Кони щеше да ненавижда всичко тук. Да смята, че това място е мръсно и странно, че Гай е плашещ — осъзнаването на този факт ме накара да се чувствам горда. Мислите ми се размиха, тревата започна да ми въздейства.
— Наистина ли си на шестнадесет? — попита Сюзън.
Исках да поддържам лъжата, но погледът й бе твърде интелигентен.
— На четиринадесет съм — признах.
Сюзън не изглеждаше изненадана.
— Ако искаш, ще те закарам до вас. Не е нужно да оставаш.
Облизах устни — дали тя смяташе, че няма да успея да се справя? Или може би си мислеше, че ще я изложа.
— Не е нужно и да бъда някъде другаде — отвърнах.
Сюзън отвори уста, за да каже нещо, след което се поколеба.
— Наистина — продължих, започвайки да се чувствам отчаяна. — Всичко е наред.
Измина един дълъг миг, в кой го Сюзън ме гледаше, в който бях сигурна, че ще ме отпрати вкъщи. Ще ме върне пред къщата на майка ми като избягала от училище. Но след това погледът се утаи в нещо друго и тя се изправи на крака.
— Можеш да вземеш назаем някоя рокля — предложи.
Имаше стойка с окачени дрехи, а още се бяха изсипали от една торба за боклук — скъсани дънкови облекла. Ризи от плат с индийски десен, дълги поли. Подгъвите неравномерно хванати с халтав бод. Дрехите не бяха хубави, но количеството и странният им вид ме развълнуваха. Винаги бях завиждала на момичета, които носеха старите дрехи на сестрите си, като екип на любим отбор.
— Всичките тези неща твои ли са?
— Споделям ги с момичетата. — Сюзън изглеждаше примирена с моето присъствие: може би беше видяла, че отчаянието ми е по-силно от нейното желание и от възможностите й да ме прогони. Или пък се ласкаеше от възхищението ми, от широко ококорените ми очи, жадни да научат повече подробности за нея. — Само Хелън се пеняви. Налага се да ходим да си прибираме някои вещи — тя ги крие под възглавницата си.
— Не искаш ли да имаш няколко само за себе си?
— Защо? — Сюзън си дръпна от джойнта и задържа дъха си. Когато проговори, гласът й бе накъсан. — В момента не съм на тази вълна. Аз, аз, аз. Обичам другите момичета, нали разбираш. Харесва ми, че си споделяме. А и те ме обичат.
Тя ме наблюдаваше през дима. Чувствах се засрамена. Задето се усъмних в Сюзън или защото си помислих, че е странно да споделяш. Заради ограниченията на постланата ми с килим спалня вкъщи. Скрих ръце в джобовете си. Това не беше глупава повърхностна измишльотина като следобедните семинари на майка ми.
— Разбирам — кимнах. И наистина бе така. Опитах се да потисна вълнението от споделените чувства.
Роклята, която Сюзън избра за мен, вонеше на миши изпражнения, носът ми се сбърчи, докато я надявах през главата си, но бях щастлива да я нося — тя принадлежеше на някой друг и това потвърждение ме освобождаваше от напрежението да разчитам на собствената си преценка.
— Добре — каза Сюзън, като ме огледа. Придадох по-голямо значение на думите й, отколкото някога ми се бе случвало с Кони. Имаше нещо неохотно споделено във вниманието й и това го правеше двойно по-ценно. — Дай да ти сплета косата — продължи тя. — Ела тук. Ако танцуваш с пусната коса, ще се оплете.
Седнах на пода пред нея, краката й бяха от двете ми страни, и се опитах да се почувствам удобно от близостта, от внезапната невинна интимност. Родителите ми не даваха израз на чувствата си и се изненадах, че някой може просто да те докосне във всеки един миг и този дар на докосващата ръка да бъде предложен точно толкова небрежно, колкото и парченце дъвка. Това бе необяснима благословия. Острият й дъх във врата ми, докато замяташе косата ми на една страна. Плъзването на пръстите й по скалпа ми, прокарването на права линия през косата ми. Дори пъпките, които видях по брадичката й, изглеждаха по особен начин красиви, розов пламък, направен видим от вътрешната подутина.