И двете мълчахме, докато тя сплиташе косата ми. Взех едно от червеникавите камъчета на пода, наредени в права линия под огледалото като яйцата на непознат животински вид.
— Известно време живяхме в пустинята — обясни Сюзън. — Там ги събрах.
Разказа ми за викторианската къща, която били наели в Сан Франциско. Как трябвало да напуснат, след като Дона случайно подпалила спалнята. За времето, което прекарали в Долината на смъртта, където всички така изгорели от слънцето, че не могли да спят с дни. За останките от унищожена фабрика за сол без покрив в Юкатан, където отседнали за шест месеца, за вечно покритата с облаци лагуна, където Нико се научил да плува. Беше болезнено да си представя какво бях правила аз по същото това време: пиех хладката вода с метален вкус от училищната чешма. Ходех с колелото до къщата на Кони. Седях полуизлегната в стола на зъболекаря, с учтиво прибрани в скута ръце, докато доктор Лопез човъркаше из устата ми, а ръкавиците му бяха хлъзгави от потеклите ми като на идиот лиги.
Нощта бе топла и празненството започна рано. Бяхме сигурно към четиридесет младежи, които се суетяха и трупаха върху ивицата гола земя, топлият въздух подухваше над редицата от маси, стелеше се полюшваща се светлина от керосинова лампа. Партито изглеждаше много по-голямо, отколкото беше в действителност. Имаше някаква чудатост, която изкривяваше спомена ми, мержелеещата се зад нас къща придаваше на всичко усещане, че сме в киносалон. Музиката беше силна, приятното барабанене ме изпълваше по вълнуващ начин, а хората танцуваха и се хващаха едни други, ръка върху китка: преминаваха в различни кръгове, промъкваха се ту навътре, ту навън. Пиянска, скимтяща верига, която се разкъса, когато Руз се тръшна на земята и започна да се смее. Няколко малки деца се въртяха около масата като кучета, сити и лишени от вълнението на възрастните, с разранени от чоплене устни.
— Къде е Ръсел? — попитах Сюзън. Беше надрусана като мен, черната й коса пусната. Някой й бе дал роза от храст, вече полуувехнала, и тя се опитваше да я вплете в косата си.
— Ще дойде — отвърна Сюзън. — Партито не може да започне наистина без него.
Тя изтупа малко пепел от роклята ми и този жест ме трогна.
— Ето я нашата малка кукла — изгука Дона, като ме видя. Тя носеше на главата си корона от станиол, която непрекъснато падаше. Беше рисувала с черна къна на прах египетски мотиви по дланите и луничавите си ръце, преди явно да й писне — сега прашецът бе навсякъде по пръстите й, беше изцапал роклята и брадичката й. Тай кривна встрани и избегна ръцете й.
— Тя е нашето жертвоприношение — обясни му Дона, като вече заваляше думи. — Нашият дар за слънцестоенето.
Гай ми се усмихна, зъбите му оцветени от вино.
През онази празнична нощ те изгориха една кола, пламъците бяха горещи и неспокойни, а аз се смеех на глас без причина — хълмовете бяха толкова тъмни на фона на небето, никой в истинския ми живот не знаеше къде съм, настъпваше слънцестоенето и на кого му пукаше, че всъщност нямаше слънцестоене? Промъкваха се далечни мисли за майка ми, някакво хапещо безпокойство, но тя щеше да предположи, че съм при Кони. Къде другаде да бъда? Не би могла дори да си представи, че подобно място съществува, а дори и да можеше, дори и ако по някакво чудо се появеше, нямаше да ме познае. Роклята на Сюзън бе твърде голяма и често се смъкваше от раменете ми, но съвсем скоро аз вече не бързах да издърпвам ръкавите обратно нагоре. Харесваше ми да се разголвам на публично място, начинът, по който можех да се преструвам, че не ми пука и как всъщност наистина започна да не ми пука, дори когато случайно оголих за кратко голяма част от гърдата си, докато издърпвах нагоре ръкавите. Някакво слисано, потънало в блаженство момче — с изрисуван полумесец на лицето си — ми се ухили, сякаш винаги бях живяла сред тях.
Пирът въобще не беше пир. Подпухнали еклери с крем, които се потяха в една купа, докато някой не ги хвърли на кучетата. Пластмасова кофичка със сметана „Кул Уип”, зелен фасул, сварен на сивкава пихтия, сдобил се с някои бонуси от контейнера за боклук. Дванадесет вилици тракаха в гигантска тенджера — всички се изредиха да си гребнат от воднистата зеленчукова храна, пюре от картофи, кетчуп и пакетчета лучена супа. Имаше един пъпеш, върху чиято кора бе изрисувана шарка на змия, но никой не успя да намери нож. Най-накрая Гай го разчупи, като го блъсна силно в ъгъла на една маса. Децата се нахвърлиха върху безформената каша като плъхове.