Никак не приличаше на пира, който си бях представяла. Разликата ме накара да се почувствам малко тъжна. Но това бе тъжно само в стария свят, напомних си аз, където хората се страхуваха от горчивото лекарство на своя живот. Където парите правеха всички роби, където закопчаваха ризите си догоре и задушаваха всяка любов, която таяха в себе си.
Колко често си припомнях този момент, отново и отново, докато смисълът му не стигна нужната висота: когато Сюзън ме сбута с лакът, за да ми подскаже, че мъжът, който вървеше към огъня, беше Ръсел. Първоначално се шокирах — отдалече изглеждаше млад, но след това видях, че бе поне с десет години по-възрастен от Сюзън. Може би на годините на майка ми. Беше облечен с мръсни дънки „Вранглер“ и риза от еленова кожа, макар че краката му бяха боси — колко бе странно как всички те ходеха боси през бурените и кучешките изпражнения, сякаш там нямаше нищо. Едно момиче застана на колене до него и докосна крака му. Отне ми малко време, за да си спомня името му — мозъкът ми беше затлачен от наркотиците, но после се сетих, Хелън, момичето от автобуса с плитките и бебешкия глас. Тя му се усмихна, разигравайки някакъв ритуал, който не разбирах.
Знаех, че Хелън е правила секс с него. Сюзън също. Поиграх си с тази мисъл, представих си този мъж надвесен над млечнобялото тяло на Сюзън. Как обхваща с ръка гърдата й. Знаех само как да си мечтая за момчета като Питър, неоформените мускули под кожата им, неравномерните бакенбарди по лицата им. Може би щях да спя с Ръсел. Пробвах да свикна с тази мисъл. Сексът все още носеше окраската на момичетата от списанията на баща ми, всичко бе бляскаво и сухо. Предназначено за гледане. Хората от ранчото, изглежда, бяха над това, обичаха се един друг безразборно с непорочността и оптимизма на деца.
Мъжът вдигна високо ръце и избоботи поздрав: групата се разбушува и раздвижи като гръцки хор. В подобни моменти можех да вярвам, че Ръсел вече бе прочут. Той като че ли плуваше през по-плътна атмосфера от нас, останалите. Вървеше сред групата и раздаваше благословии: ръка на нечие рамо, дума, прошепната на ухо. Партито продължаваше, но сега всички се бяха насочили към него, лицата им бяха обърнати в очакване, все едно следяха дъгата на слънцето. Когато Ръсел стигна до Сюзън и мен, спря и ме погледна в очите.
— Ти си тук — каза той. Сякаш ме беше очаквал. Сякаш бях закъсняла.
Никога не бях чувала глас като неговия — плътен и бавен, без никакво колебание. Пръстите му се притиснаха в гърба ми, без това да е неприятно. Не беше много по-висок от мен, но бе силен и стегнат, като под налягане. Косата, която окръжаваше в ореол главата му, беше загрубяла от мазнина и мръсотия и се бе превърнала в заплетена маса. Очите му като че ли не се навлажняваха, нито се колебаеха, нито потрепваха. Начинът, по който момичетата говореха за него, най-сетне придоби смисъл. Как ме обхвана с очи, сякаш искаше да види всичко в мен.
— Ева — изрече Ръсел, когато Сюзън ни запозна. — Първата жена.
Бях нервна, че ще кажа нещо грешно, че ще разкрия грешката на моето присъствие.
— Всъщност съм Ивълин.
— Имената са важни, нали? — заяви Ръсел. — А в теб не виждам никаква змия.
Дори това умерено одобрение ме успокои.
— Какво мислиш за нашето празненство за слънцестоенето, Иви? — попита той. — За местенцето ни?
През цялото време ръката му изпращаше пулсиращи сигнали по гърба ми, съобщение, което не можех да разкодирам. Крадешком погледнах към Сюзън и осъзнах, че небето беше потъмняло, без да забележа, нощта бе станала още по-дълбока. Чувствах се сънлива от огъня и дрогата. Не бях яла и в стомаха ми имаше туптяща празнина. Дали не казваше твърде често името ми? Не можех да преценя. Цялото тяло на Сюзън се бе устремило към Ръсел, тя стеснително прокарваше ръка през косата си.
Казах му, че тук ми харесва. И още някакви незначителни, нервни коментари, но въпреки това той получаваше и друга информация. А мен никога не ме напусна онова чувство. Дори и след това. Че за Ръсел да чете мислите ми беше точно толкова лесно, колкото да вземе някоя книга от полицата.
Когато се усмихнах, той наклони брадичката ми с ръка.