— Ти си актриса — отбеляза. Очите му сякаш бяха от горещо масло и аз си позволих да се почувствам като Сюзън, от онзи тип момичета, които мъжете съзерцават с учудване, които искат да докоснат. — Да, това е. Виждам го. Трябва да застанеш на ръба на някоя скала и да гледаш към морето.
Казах му, че не съм актриса, но че баба ми е била.
— Точно така — отвърна Ръсел. След като споменах името й, той стана дори още по-внимателен. — Веднага го усетих. Приличаш на нея.
По-късно прочетох как Ръсел търсел известните и полуизвестните, както и антуражите им, хора, които можел да ухажва и да изстисква ресурси от тях, чиито коли можел да вземе назаем и в чиито къщи можел да живее. Колко доволен трябва да е останал от моето пристигане, дори нямаше нужда да бъда склонявана. Той се пресегна, за да придърпа Сюзън по-близо. Когато срещнах погледа й, тя имаше вид на човек, който отстъпва. До този миг не се бях замислила, че може да се чувства неспокойна за мен и Ръсел. Ново чувство на мощ се огъна вътре в мен, бързото затягане на панделка, което ми бе толкова чуждо, че не го разпознах.
— А ти ще отговаряш за нашата Иви — нареди Ръсел на Сюзън. — Нали?
Нито един от двамата не ме погледна. Във въздуха между тях се кръстосваха символи. Ръсел ме хвана за ръката за миг, а погледът му ме помете като лавина.
— До по-късно, Иви — подхвърли той.
Последваха няколко прошепнати думи към Сюзън. Тя се присъедини отново към мен с нова доза енергичност.
— Ръсел каза, че ако искаш, можеш да поостанеш тук — съобщи.
Усетих колко бе изпълнена с енергия от това, че бе видяла Ръсел. Бдителна заради поставената задача, ме оглеждаше, докато говореше. Не знаех дали трепетът, който почувствах, беше страх или интерес. Баба ми ми беше разказвала как си е осигурявала роли в киното — колко бързо е била селектирана от групата. „Ето къде е разликата — обясняваше ми тя. — Всички останали момичета смятаха, че режисьорът прави избора. Но всъщност аз бях тази, която казвах на режисьора, по моя таен начин, че ролята е за мен.“
Желаех точно това — безмълвна, неуловима вълна да прелива от мен към Ръсел. Към Сюзън, към всички тях. Исках този свят до безкрайност.
Нощта започна да показва грапавите си ръбове. Руз бе гола до кръста, едрите й гърди се бяха зачервили от жегата. Изпадаше в дълги мълчания. Едно черно куче подтичваше в тъмнината. Сюзън беше изчезнала, за да намери още трева. Непрекъснато я търсех, но се разсейвах от светлините и бъркотията, непознатите, които танцуваха наоколо и ми се усмихваха с откровена добрина.
Дребните неща трябваше да ме разстроят. Някакво момиче се изгори и обели част от кожата по ръката си, след което се втренчи в раната с лениво любопитство. Външната тоалетна със своята воня на изпражнения и загадъчните си рисунки, облепените й със страници от порнографски списания стени. Гай, описващ топлите вътрешности на прасетата, които бе колил във фермата на родителите си в Канзас.
— Те знаеха какво ги чака — обясняваше той пред захласната аудитория. — Усмихваха се, когато им носех храна и откачаха, когато държах нож.
После намести своята голяма тока на колана, бръщолевейки нещо, което не можах да чуя. Но това бе слънцестоенето, убеждавах се аз, езически мърморения и всякакви други смущения, които долавях, бяха просто неуспешен опит да разбера мястото. А имаше толкова много други неща за забелязване и харесване — глупавата музика от джубокса. Сребристата китара, която отразяваше светлината, разтопената сметана „Кул Уип“, капеща от нечий пръст. Вдъхващите страхопочитание фанатични лица на останалите.
В ранчото времето течеше объркващо: нямаше стенни часовници, нямаше ръчни часовници, а часовете и минутите изглеждаха условни, цели дни се изливаха в нищото. Не зная колко време бе изминало. Колко дълго бях чакала завръщането на Сюзън, преди да чуя гласа му. Точно до ухото си, прошепвайки името ми.
— Иви.
Обърнах се и той беше там. Заля ме щастие: Ръсел си бе спомнил за мен, беше ме открил сред тълпата. Може би дори ме бе търсил. Взе ръката ми в своята и започна да масажира дланта и пръстите ми. Сияех просто така — исках да обичам всичко.
Караваната, в която ме заведе, беше по-голяма от всички останали стаи, леглото бе покрито с раздърпано одеяло, за което по-късно осъзнах, че всъщност бе кожено палто. То беше единственото хубаво нещо в стаята — подът бе покрит с дрехи, а сред неразборията проблясваха празни кенчета от безалкохолни и бира. Във въздуха се носеше странна миризма с лек нюанс на ферментация. Предполагам, че бях умишлено наивна, като се преструвах, че не знаех какво се случваше. Но част от мен наистина не беше наясно. Или поне не възприемах цялостно фактите: внезапно ми бе трудно да си спомня как се бях озовала тук. Онова друсащо пътуване с автобуса, евтината сладост на виното. Къде бях оставила колелото си?