Ръсел ме гледаше внимателно. Накланяше глава, когато извръщах очи, което ме принуждаваше да уловя погледа му. Прекара косата ми зад ухото, остави пръстите си да се спуснат до врата ми. Ноктите му не бяха отрязани, почувствах ръбчетата им.
Засмях се, но се чувствах неспокойна.
— Сюзън скоро ли ще дойде? — попитах.
Когато бяхме до огъня, той ми бе казал, че Сюзън също ще дойде, макар вероятно това да беше просто моето желание.
— Сюзън си е добре — отвърна Ръсел. — Сега искам да поговорим за теб, Иви.
Мислите ми се бяха забавили до скоростта на носещ се из въздуха сняг. Ръсел говореше бавно и сериозно, но ме караше да се чувствам така, сякаш цяла нощ бе чакал възможността да чуе какво имам да казвам. Колко различно беше това от спалнята на Кони, където слушахме плочи от някакъв друг свят, от който никога не сме били част, песни, които само подсилваха нашето собствено нещастие. Питър също ми се струваше избледнял. Той бе просто момче, което ядеше маргарин върху бял хляб за вечеря. Това тук беше истинско, погледът на Ръсел и поласканият трепет в мен бяха толкова приятни, едва успявах да ги понеса.
— Срамежлива Иви — започна той. Усмихваше се. — Ти си умно момиче. Виждаш много с тези очи, нали?
Смяташе, че съм умна. Хванах се за това като доказателство. Не бях изгубена. Можех да чуя партито отвън. Една муха изжужа в ъгъла, удряше се в стените на караваната.
— Аз съм като теб — продължи Ръсел. — Бях толкова умен, когато бях млад, толкова умен, че естествено те ми казваха, че съм тъп. — Той деликатно се засмя. — Научиха ме на думата тъп. Набиваха ми в главата онези думи, след това заявяваха, че аз съм бил такъв. — Когато Ръсел се усмихна, лицето му се пропи с радост, която изглеждаше чужда за мен. Знаех, че никога не се бях чувствала толкова добре. Дори като дете бях нещастна — внезапно видях колко очевидно бе това.
Докато той говореше, обгърнах тялото си с ръце. Всичко започна да ми става ясно, всичко, което Ръсел обясняваше по сладникаво-сантименталния начин, придаващ смисъл на нещата. Как наркотиците закърпваха простичките, банални мисли във фрази, които изглеждаха изпълнени с важност. Замаяният ми юношески мозък отчаяно търсеше жертви, конспирации, които насищаха всяка дума, всеки жест със значение. Исках Ръсел да бъде гений.
— Има нещо в теб — не спираше той. — Някаква част, която е наистина тъжна. И знаеш ли какво? Това наистина ме натъжава. Те са се опитали да унищожат това красиво, специално момиче. Направили са го тъжно. Само защото те са такива.
Усетих как сълзите ми напират.
— Но те не са те унищожили, Иви. Защото ето те тук. Нашата специална Иви. И ти можеш да оставиш всички тези стари гадости да изчезнат от живота ти.
Ръсел се облегна назад върху дюшека, мръсните ходила на босите му крака върху коженото палто, странно спокойствие, изписано по лицето му. Щеше да чака, колкото беше необходимо.
Не помня какво отвърнах в онзи момент, помня само, че нервно бърборех. За училището, за Кони, за кухите безсмислици на едно младо момиче. Погледът ми се плъзгаше из караваната, пръстите ми подръпваха материята на роклята на Сюзън. Очите ми проследяваха шарката с хералдическа лилия на мръсната кувертюра. Спомням си, че Ръсел се усмихваше и търпеливо чакаше да изразходвам енергията си. И това се случи. В караваната настъпи тишина, като изключим моето собствено дишане и местенето на Ръсел върху дюшека.
— Мога да ти помогна — обади се той. — Но трябва да го искаш.
Очите му се заковаха върху моите.
— Искаш ли го, Иви?
Думите бяха пропити с изкусно желание.
— Ще ти хареса — промълви Ръсел. Разтвори ръце към мен. — Ела тук.
Примъкнах се към него, седнала на дюшека. Трудно ми беше да затворя пълната верига на осъзнаването. Знаех, че предстои, но все пак ме изненада. Как свали панталоните си и изложи на показ късите си, космати крака, члена си в юмрука си. Забеляза колебанието в очите ми — наблюдаваше ме как го наблюдавам.
— Погледни ме — каза той. Гласът му беше спокоен, въпреки че ръката му яростно работеше. — Иви — настояваше. — Иви.
Непълният образ на члена му, който стискаше в ръката си: запитах се къде ли бе Сюзън. Гърлото ми се сви. Първоначално се обърках, че това беше всичко, което Ръсел искаше. Да се самозадоволява. Седях там и се опитвах да внеса някакъв смисъл в ситуацията. Видоизменях поведението на Ръсел в доказателство за неговите добри намерения. Ръсел просто се опитваше да се сближим, да разчупи натрапчивите ми мисли от стария свят.