— Божичко, сигурно си си помислила, че сме нахлули с взлом или нещо от тоя сорт.
— Взех ви за местни хора.
— Веднъж в къщата се бяха вмъкнали крадци — обясни Джулиан. — Когато бях хлапе. Не бяхме тук. Просто бяха откраднали мокрите ни бански и няколко рапана от фризера. — Той отново отпи.
Саша не откъсваше очи от Джулиан. Тя беше облечена в къси дънкови панталонки, крайно неподходящи за студеното крайбрежие, и широко горнище на анцуг, което най-вероятно бе негово. Маншетите дъвкани и мокри на вид. Гримът й изглеждаше ужасно, но предполагам, че служеше повече като символ. Виждах, че е неспокойна, докато я оглеждах. Разбирах притеснението й. Когато бях на тази възраст, не се чувствах сигурна как да се движа, дали не вървя твърде бързо, дали другите забелязват неудобството и сковаността ми. Сякаш всички постоянно оценяваха действията ми и смятаха, че не се представям добре. Хрумна ми, че Саша беше много млада. Твърде млада, за да бъде тук с Джулиан. Изглежда, тя знаеше какво си мислех, гледаше ме с изненадваща предизвикателност.
— Съжалявам, че татко ти не ти е казал, че ще съм тук — извиних се. — Мога да спя в другата стая, ако искате по-голямото легло. Или ако желаете да сте сами, ще измисля нещо…
— Не — отвърна Джулиан. — Двамата със Саша можем да спим навсякъде, нали, мила? А и просто минавахме оттук. Отиваме на север. За трева — уточни той. — Правя този курс, от Ел Ей до Хъмбоулт, поне веднъж в месеца.
Джулиан май си мислеше, че ще ме впечатли.
— Не я продавам или нещо подобно — продължи той, давайки заден ход. — Просто я транспортирам. Трябват ти единствено две непромокаеми чанти „Уотършед“ и полицейски радар.
Саша изглеждаше притеснена. Дали щях да им създам проблеми?
— Я ми кажи пак, откъде познаваш баща ми? — попита Джулиан. Довърши бирата си и отвори още една. Бяха донесли няколко стека по шест бутилки. Другите припаси, които се виждаха: микс от ядки и сушени плодове. Неотворен пакет кисели желирани червеи, смачкан стар плик от заведение за бързо хранене.
— Срещнахме се в Ел Ей — отговорих. — Известно време живяхме заедно.
В края на седемдесетте двамата с Дан споделяхме апартамент в квартал „Венис Бийч“, „Венис“ със своите тесни улички от третия свят, палмовите дървета, които се блъскаха в прозорците от топлите нощни ветрове. Живеех с парите от филмите на баба ми, докато чаках да ми издадат документ за социална асистентка. Дан се опитваше да стане актьор. Актьорството никога нямаше да се получи при него. Вместо това той се ожени за някаква наследница на семейно състояние и откри фирма за замразени вегетариански храни. Сега притежаваше къща в „Пасифик Хайтс“ в Сан Франциско, строена преди голямото земетресение.
— О, почакай, приятелката му от „Венис“ ли? — Изведнъж Джулиан стана по-благоразположен. — Я пак, как ти беше името?
— Иви Бойд — отвърнах и внезапното изражение, което се появи на лицето му, ме изненада: разпознаване отчасти, но и искрен интерес.
— Почакай. — Той отдръпна ръката си от момичето, а то изглеждаше покрусено от отсъствието й. — Ти онази дама ли си?
Вероятно Дан му бе разказал колко лошо се бяха развили нещата за мен. Мисълта ме засрами и аз инстинктивно докоснах лицето си. Стар, срамен навик от юношеството, с който прикривах някоя пъпка. Небрежно движение на ръката към брадичката ми, докосване на устните. Сякаш това не привличаше внимание, не правеше нещата по-лоши.
Сега Джулиан беше развълнуван.
— Тя е била в онзи култ — обясни той на момичето. — Нали? — обърна се към мен.
Яма от ужас зейна в стомаха ми. Джулиан продължаваше да ме гледа, изпълнен с очакване. Дъхът му бе на пресекулки и лъхаше на бира.
През онова лято бях на четиринадесет. Сюзън беше на деветнадесет. Имаше някакви благовония, които понякога групата изгаряше и които ни караха да се чувстваме сънени и отстъпчиви. Сюзън четеше на глас от стар брой на „Плейбой“. Нецензурните ярки снимки се криеха и се разменяха като картички на бейзболисти.
Знаех колко лесно можеше да се случи, миналото бе съвсем наблизо, като безпомощна неволна грешка при оптична илюзия. Духът на деня беше свързан с нещо конкретно: шифонения шал на майка ми, влагата от нарязана тиква. Определени отсенки полумрак. Дори отблясъкът от слънчева светлина върху покрива на бяла кола можеше да причини мигновено вълнение у мен, давайки ми малко пространство за завръщане. Бях виждала стари гланцове за устни „Ярдли“ — от грима вече бе останала само ронеща се восъчна основа — да се продават за почти сто долара по интернет. Така зрелите жени получаваха възможност отново да го помиришат, онзи химикал с аромат на цветя. Ето колко силно го желаеха хората — да знаят, че техният живот се беше случил, че човекът, който някога са били, все още съществуваше вътре в тях.