— Можеш да се тръшнеш в моята стая, ако искаш — предложи Сюзън. Гласът й не издаваше нищо. — Не ми пука. Но трябва наистина да си тук, ако искаш да си тук. Разбираш ли?
Сюзън ме питаше нещо друго. Като в онези приказки, в които гоблините могат да влязат в някоя къща само ако са поканени от обитателите. Мигът на пресичане на прага, внимателният начин, по който Сюзън бе построила изявленията си — тя искаше от мен да го кажа. И аз кимнах и отвърнах, че разбирам. Макар че не можех да разбера, не и наистина. Бях облечена в рокля, която не беше моя, на място, на което не бях идвала никога, и не осъзнавах много отвъд това. Вероятността животът ми да кръжи над прага на едно ново и постоянно щастие. Замислих се за Кони с блажено задоволство — тя беше сладко момиче, нали, и дори баща ми и майка ми попаднаха в обсега на моята щедра загриженост, пострадали от трагична чужда болест. Лъчът от фара на мотор обезцвети клоните на дърветата и освети оголените основи на къщата, черното куче се бе навело над някаква невидима плячка. Някой непрекъснато пускаше една и съща песен отново и отново. Хей, бейби беше първият напев. Песента се повтори достатъчно пъти, за да се запечати фразата в главата ми, Хей, бейби. Въртях думите без конкретна цел из устата си, като случайното потракване на лимоново бонбонче в зъбите.
Втора част
Събудих се и видях плътната мъгла, притиснала се към прозорците, спалнята, изпълнена със снежна светлина. Отне ми известно време да си спомня разочароващите и познати факти — бях отседнала в къщата на Дан. В ъгъла бе разположено неговото бюро, това бе неговото нощно шкафче със стъклен плот отгоре. Неговото одеяло, обшито със сатенена ивица, което придърпах върху моето собствено тяло. Сетих се за Джулиан и Саша, за тънката стена помежду ни. Не исках да мисля за предната нощ. За скимтенето на Саша. За слятото, натрапчиво мрънкане: „Чукай ме, чукай мечукаймечукайме“, повторено толкова много пъти, че бе загубило всякакво значение.
Втренчих се в еднообразния таван. Те се бяха държали егоистично като всички тийнейджъри и случилото се през нощта не означаваше нищо за тях. И все пак. Учтивостта изискваше да изчакам в стаята си, докато тръгнат за Хъмбоулт. Да ги оставя да се изнесат, без да ми се налага да изпълнявам някакви задължителни сутрешни любезности.
Веднага след като чух колата да излиза от гаража, станах от леглото. Къщата отново беше моя и макар да очаквах облекчение, имаше също и малко тъга. Саша и Джулиан се бяха запътили към ново пътешествие. Връщаха се обратно сред инерцията на големия свят. Щях да избледнея в спомените им — жената на средна възраст в една забравена къща, щях да бъда просто неизречена бележка под линия, която ставаше все по-кратка и по-кратка, докато истинският живот ги завладяваше. Дотогава не бях осъзнала колко бях самотна. Или беше нещо не толкова неотложно като самотата: липсата на спрени върху мен погледи може би. На кого щеше да му пука, ако престанех да съществувам? Онези глупави фрази, които си спомнях Ръсел да казва — спрете да бъдете, убеждаваше ни той, нека личността ви изчезне. И всички ние кимахме като голдън ретрийвъри, реалността на нашето съществуване ни правеше нехайни, нетърпеливи да разрушим онова, което изглеждаше неизменно.
Включих чайника. Отворих прозореца, за да пусна малко студен въздух да се завърти вътре. Събрах, както се оказа, голям брой празни бирени бутилки — дали бяха пили още, докато спях?
След като изхвърлих боклука, претъпканата найлонова торба и моя собствен, се улових, че гледам рехавите насаждения с карпобротус край алеята за паркиране. Плажа, който се простираше от другата страна. Мъглата бе започнала да се разсейва и виждах влаченето на вълните, стръмните скали над тях, които изглеждаха ръждясали и сухи. Няколко души бяха излезли на разходка, очевидно облечени като за показ. Повечето водеха кучета — това бе единственият плаж наоколо, където можеше да пуснеш кучето си без каишка. Няколко пъти бях виждала един и същи ротвайлер, възчерната му козина, енергичния бяг. Наскоро някакъв питбул бе убил жена в Сан Франциско. Дали бе странно това, че хората харесваха тези същества, които можеха да ги наранят? Или беше разбираемо — че може би дори обичаха животните повече заради носената безопасност, заради начина, по който ощастливяваха хората с временна сигурност.
Припряно се върнах вътре. Не можех да остана завинаги в къщата на Дан. Скоро щеше да се появи нова работа за социална асистентка. Но колко познато беше това — да помогнеш на някого да влезе в постоянно топлата вода на терапевтичната вана. Да седиш в чакалните на лекарски кабинети, да четеш статии за ефекта на соята върху туморите. Колко бе важно да пълниш чинията си с многообразие. Обичайните пожелателни лъжи, трагични в своята неадекватност. Дали някой наистина вярваше в тях? Сякаш ярката светлина от усилията ти можеше да разсее смъртта и тя да не дойде за теб, бикът да продължи да похърква безобидно, след като е видял аления плащ.