Чайникът свиреше, затова първоначално не чух, че Саша бе влязла в кухнята. Внезапното й присъствие ме изненада.
— Добро утро — поздрави тя. Ивица слюнка бе засъхнала по бузата й. Беше облечена в силно изрязани шорти от мека трикотажна материя, чорапите й бяха нашарени със ситни яркорозови символи, за които осъзнах, че представляваха черепи. Саша преглътна, гласът й все още бе хрипливо сънен. — Къде е Джулиан? — попита.
Опитах се да прикрия изненадата си.
— Чух колата да тръгва преди известно време.
Тя ми хвърли бърз поглед.
— Какво?
— Не ти ли каза, че тръгва?
Саша видя съжалението ми. Лицето й стана по-сурово.
— Разбира се, че ми каза — изрече тя след миг. — Да, разбира се. Ще се върне утре.
Значи я беше оставил. Първата ми мисъл бе гневна. Не бях детегледачка. После облекчение. Саша беше дете — не биваше да ходи с него до Хъмбоулт. Да се друса на АТВ през контролно-пропускателни пунктове с бодлива тел до някое лайняно ранчо с брезентови палатки в Гарбървил, за да вземе сак с трева. Дори донякъде се зарадвах на нейната компания.
— И без това не обичам да се возя дотам — сви рамене Саша, бойко адаптирайки се към ситуацията. — Прилошава ми от онези тесни пътища. А и той кара като луд. Адски бързо. — Тя се облегна на плота и се прозя.
— Изморена ли си? — попитах.
Обясни ми, че опитвала полифазен сън, но трябвало да се откаже.
— Беше твърде странно — каза. Зърната й се виждаха през ризата.
— Полифазен сън? — повторих и пристегнах халата си в изблик на суетност.
— Томас Джеферсън го е практикувал. Спиш по един час примерно шест пъти на ден.
— И си буден през останалото време?
Саша кимна.
— Първите два дни е страхотно. Но рухнах сериозно. Струваше ми се, че никога вече няма да спя нормално.
Не можех да свържа момичето, което бях чула през стената предишната нощ, с момичето, което стоеше пред мен и говореше за експерименти със съня.
— Има достатъчно гореща вода в чайника, ако искаш — предложих, но Саша поклати глава.
— Не ям сутрин, като балерините. — Тя погледна през прозореца, морето бе като калаена повърхност. — Ходиш ли да плуваш понякога?
— Много е студено. — Бях виждала само случайни сърфисти да рискуват да плуват сред вълните, телата им бяха облечени в неопрен и имаха качулки на главите си.
— Значи си влизала? — попита тя.
— Не.
Лицето на Саша се изпълни със съчувствие. Сякаш пропусках някакво очевидно удоволствие. Но никой не плуваше, помислих си, чувствах нужда да защитя живота си в тази взета назаем къща, кръговрата на дните ми тук.
— Освен това там има акули — добавих.
— Те всъщност не нападат хора — вдигна рамене Саша. Бе красива като разяждан от вътрешна горещина туберкулозен. Опитах се да забележа някакви порнографски остатъци от изминалата нощ, но нямаше нищо. Лицето й беше бледо и невинно като една малка луна.
Близостта на Саша, дори и само за ден, ме принуждаваше да се държа по-нормално. Вродената предпазливост спрямо друг човек означаваше, че не можех да се отдавам на животински чувства, не можех да оставям портокалови обелки в кухненската мивка. Веднага след закуска се облякох, вместо цял ден да обикалям по халат. Сложих си спирала на миглите от една почти изсъхнала тубичка. Това бяха логичните човешки действия, всекидневните задачи, които предотвратяваха по-голяма паника, но самотният живот ме бе отучил от тези навици — не се чувствах достатъчно значима, за да оправдая подобни усилия.
Бяха минали години, откакто за последно бях живяла с друг човек, с мъж, който преподаваше английски за чужденци в един от онези фалшиви колежи, саморекламиращи се по пейките на автобусните спирки. Студентите бяха основно богати имигранти, които искаха да проектират видеоигри. Беше изненадващо да се сетя за него, за Дейвид, да си спомня времето, когато си представях живот с друг човек. Не любов, но приятната инерция, способна да я замени. Съгласуваната тишина, която ни завладяваше едновременно, когато пътувахме с кола. Начинът, по който веднъж го бях видяла да ме гледа, когато пресичахме един паркинг.