Но после се започна — жена, която почука на вратата на апартамента по странно време. Четка за коса от слонова кост, принадлежала на баба ми, изчезна от банята. Никога не бях споменавала пред Дейвид определени неща, така че каквато и близост да имахме, тя автоматично беше покварена, червейчето, което дълбаеше ябълката. Тайната ми бе скрита надълбоко, но беше там. И може би стана причината това да случи, другите жени. Бях оставила отворено пространство за такива тайни. А и до каква степен някой би могъл да опознае някога друг човек така или иначе?
Представяла си бях, че двете със Саша ще прекараме деня в любезно мълчание. Че Саша ще се покрие като мишка. Тя беше достатъчно учтива, но скоро присъствието й стана очевидно. Намерих вратата на хладилника да зее отворена, което бе изпълнило кухнята с несвойствено бръмчене. Блузата й бе хвърлена на масата, на стола имаше оставена разтворена книга за Енеаграмата[14]. От стаята й се чуваше силно пусната през миниатюрните говорители на лаптопа музика. Изненада ме — слушаше певеца, чийто тъжен глас беше безкраен слухов мизансцен за един определен тип момичета, които си спомнях от университета. Момичета, вече завладени от носталгия, момичета, които палеха свещи и стояха будни до късно, месейки тесто за хляб, облечени в трика „Данскин“ и с боси крака.
Бях свикнала да се натъквам на остатъци — изхвърлени отпадъци от шестдесетте имаше навсякъде из тази част на Калифорния. Парцаливи късчета от молитвени знамена по дъбовите дървета, микробуси с липсващи гуми, паркирани за вечни времена сред нивите. По-възрастни мъже, облечени в декоративни ризи, със съпруги, за които не бяха официално женени. Но това бяха очакваните призраци от шестдесетте. Защо Саша би изпитвала интерес?
Зарадвах се, когато смени музиката. Някаква жена пееше под съпровода на архаично електронно пиано, определено не беше нещо, което можех да разпозная.
Онзи следобед се опитах да подремна. Но не можех да заспя. Лежах там и гледах втренчено поставената в рамка снимка, окачена над бюрото: пясъчна дюна, обрасла тук-там с дива мента. Призрачните спирали на паяжините по ъглите. Въртях се неспокойно сред чаршафите. Твърде силно съзнавах присъствието на Саша в съседната стая. Музиката от лаптопа й не бе спирала цял следобед и понякога различавах откъслечни дигитални звуци, които прозвучаваха върху песните, бибипкания и прозвънявания. Какво ли правеше — играеше игри на телефона си? Пращаше съобщения на Джулиан? Внезапно зажадувах и аз за услужливите начини, по които тя се грижеше за самотата си.
Почуках на вратата й, но музиката беше твърде силна. Опитах отново. Нищо. Почувствах се засрамена от разобличеното ми усилие и тъкмо щях да изтичам обратно в стаята си, когато Саша се появи на прага. Лицето й все още излъчваше приглушена сънливост, косата й се бе разрошила от възглавницата — може би тя също се бе опитвала да подремне.
— Искаш ли чай? — попитах.
Отне й известно време, за да кимне, сякаш бе забравила коя бях аз.
Саша седеше мълчаливо до масата. Оглеждаше ноктите си, въздъхваше с космическа досада. Спомних си тази поза от моето собствено юношество — вирвах брадичка, гледах втренчено през прозореца на колата като несправедливо обвинен затворник, а през цялото време отчаяно желаех майка ми да каже нещо. Саша чакаше да сразя нейната необщителност, да й задавам въпроси, усещах погледа й върху мен, докато наливах чая. Беше приятно да те наблюдават, дори и подозрително. Използвах хубавите чаши, а бисквитите от елда, които подредих като ветрило върху чинийките за чай, бяха съвсем леко престояли. Осъзнах, че искам да й угодя, нежно поставих чинийката пред нея.
Чаят беше много горещ — настана тишина, докато стояхме приведени над чашите, лицето ми се навлажни от слабата пара. Когато попитах Саша откъде е, тя направи гримаса.
— Конкорд — отвърна. — Там е гадно.
— И учиш в университет заедно с Джулиан?
— Джулиан не следва.
Не бях сигурна дали Дан бе запознат с тази информация. Опитах се да си спомня какво бях чула последно. Когато Дан спомена сина си, го бе направил с демонстративно примирение, играейки нищо незнаещия баща. Всеки проблем беше съобщаван с въздишки от телевизионен сериал: момчетата са си момчета. Джулиан бе диагностициран с някакъв вид поведенческо разстройство в гимназията, макар че Дан бе накарал нещата да звучат доста по-меко.
— Вие двамата отдавна ли сте заедно? — попитах.
Саша отпи от чая.
— От няколко месеца — отвърна тя. Лицето й се оживи, сякаш само това, че говореше за Джулиан, беше средство за съществуване. Сигурно вече му беше простила, че я бе оставил. Момичетата умееха да украсяват тези разочароващи празни места. Сетих се за миналата нощ, за преувеличените й стенания. Горката Саша.