Вероятно вярваше, че всяка тъга, всеки миг на тревога за Джулиан бе просто координационен проблем. Тъгата на тази възраст имаше приятното характерно качество на задържане в плен: извисяваш се и се цупиш на ограниченията на родителите, училището и възрастта, нещата, пречещи ти да достигнеш сигурното щастие, което те очаква. Когато бях втори курс в университета, имах приятел, който непрекъснато говореше за бягство в Мексико — тогава не ми хрумваше, че вече не можехме да избягаме от вкъщи. Нито пък си представях към какво щяхме да избягаме освен смътните идеи за топъл въздух и по-чест секс. А сега бях по-възрастна и пожелателните упования на бъдещата ми личност бяха загубили способността си да носят облекчение. Винаги го чувствах под някаква форма, депресия, която не се разнасяше, но ставаше компактна и добре позната, пространство, изпълнено с неопределеност като тъжната забрава на хотелските стаи.
— Слушай — започнах, влизайки в ролята на родител, която абсурдно не бях заслужила. — Надявам се, че Джулиан се държи добре с теб.
— Че защо да не се държи добре? — попита тя. — Той ми е гадже. Живеем заедно.
Не ми беше трудно да си представя каква точно бе идеята за съвместен живот. Апартамент под наем месец за месец, който мирише на храна от фризера и на почистващи препарати, детското юрганче на Джулиан върху матрака. Женското допълнение към обстановката под формата на ароматизирана свещ до леглото. Не че аз се справях много по-добре.
— Може да си вземем жилище с пералня — заяви Саша, в гласа й имаше някакво ново предизвикателство, сякаш искаше да защити оскъдната им домашна обстановка. — Вероятно до няколко месеца.
— И родителите ти нямат нищо против да живееш с Джулиан?
— Мога да правя каквото си поискам. — Тя прокара ръце по ръкавите на блузата на Джулиан. — На осемнадесет съм.
Нямаше начин да е вярно.
— Освен това — продължи — не си ли била и ти на моята възраст, когато си влязла в онзи култ?
Тонът й беше равен, но аз си въобразих някаква нотка на обвинение.
Преди да успея да кажа каквото и да е, Саша стана от масата и се запъти към хладилника. Наблюдавах засегнатата й наперена походка, спокойния начин, по който извади една от донесените от тях бири. Върху етикета блестяха очертанията на посребрени планини. Тя срещна погледа ми.
— Искаш ли една? — попита ме.
Разбрах, че ме подлага на изпитание. Дали бях от онзи тип възрастни, които или ги игнорираха, или ги съжаляваха, или бях от хората, които може би ставаха за разговор. Кимнах и Саша се отпусна.
— Дръж — каза и ми хвърли една бутилка.
Нощта се спусна бързо, както го направи и на брега, сградите не изиграха никаква роля да смекчат промяната. Всяка от нас изпи по няколко бири. Кухнята стана тъмна, но нито една от двете ни не се надигна, за да запали лампите. Всичко бе покрито със синкави сенки, меки и величествени, мебелите се превърнаха просто във форми. Саша попита дали не можем да си запалим огън в камината.
— Газова е — обясних. — И е развалена.
Много неща в къщата бяха развалени или забравени: кухненският часовник бе спрял, дръжката на един шкаф бе останала в ръката ми. Блещукащите купчинки мухи, които бях измела от ъглите. Беше необходимо продължително и постоянно пребиваване, за да се спре разпадането. Дори моето присъствие през последните няколко седмици не бе постигнало кой знае какви успехи.
— Но защо да не опитаме да си запалим отвън, на двора — предложих аз.
Песъчливата площадка зад гаража беше на завет, по седалките на пластмасовите столове се бяха сплъстили мокри листа. Някога там бе имало яма за огнище, а ограждалите я камъни бяха пръснати сред безсмислените археологични реликви на семейния живот: от допълнителни устройства до играчки, парче от някакво сякаш сдъвкано фризби. И двете се разсейвахме с нервно суетене около подготвителните работи, с изпълнението на задачи, които позволяваха дружно мълчание. Открих една купчина вестници отпреди три години в гаража, както и наръч дърва от бакалията в града. Саша избута с крак камъните и отново ги нареди в кръг.
— Никога не ме е бивало в това — признах. — Има нещо, което трябва да се направи, нали? Някакво специално подреждане на дървата?
— Като къщичка — обясни Саша. — Трябва да се наредят така, че да приличат на колибка. — Тя използва крака си, за да пооправи кръга. — Когато бях малка, често ходехме да лагеруваме в Йосемити.
Саша бе тази, която всъщност разпали огъня: клекнала в пясъка, подухваше равномерно с уста. Нежно се грижеше за пламъците, докато те не започнаха да горят задоволително.