Седнахме на пластмасовите столове, повърхността им беше грапава от пясъка и вятъра. Придърпах моя близо до огъня — исках да ми стане горещо, да се изпотя. Саша мълчеше, гледаше играещите пламъци, но аз усещах вихрушката на мислите й, онова далечно място, където се бе изгубила. Може би си представяше какво правеше Джулиан в Гарбървил. Диванът с мирис на мускус, на който той щеше да спи с кърпа за баня вместо одеяло. Всичко беше част от приключението. Колко ли приятно трябва да е да си двадесетгодишно момче.
— Онова нещо, за което говореше Джулиан — обади се Саша и прочисти гърло, сякаш се срамуваше, макар интересът й да бе очевиден. — Ти беше ли… влюбена в онзи тип или нещо такова?
— Ръсел ли? — попитах, докато ръчках огъня с пръчка. — Не мислех за него по подобен начин.
Така си бе: останалите момичета обикаляха около Ръсел, следяха движенията му и настроенията му като прогнозите за времето, но в моя ум той обикновено оставаше далечен. Като любим учител, чиито студенти не си представят какъв е личният му живот.
— Тогава защо висеше с тях? — поинтересува се тя.
Първият ми вътрешен импулс бе да избягна темата.
Щеше да се наложи да коментирам всички подробности. Да изиграя цялата алегорична средновековна драма: съжалението, предупрежденията. Опитах се да говоря делово.
— Тогава хората се подлъгваха по подобни неща през цялото време — отвърнах. — Сциентологията[15], поддръжниците на Процеса. Техниката на „празния стол“[16]. Това практикува ли се още? — Погледнах я, но тя очакваше да продължа. — Отчасти беше просто лош късмет, предполагам. Че това бе групата, на която попаднах.
— Но си останала.
За първи път усетих любопитството на Саша с пълна сила.
— Имаше едно момиче. Всичко бе свързано по-скоро с него, отколкото с Ръсел. — Поколебах се. — Сюзън. — Беше странно да произнеса името й, да го оставя да съществува сред света. — Тя бе по-голяма — обясних аз. — Всъщност не кой знае колко, но тогава ми се струваше много.
— Сюзън Паркър ли?
Втренчих се в Саша през огъня.
— Днес проверих някои неща — обясни тя. — Онлайн.
Някога губех часове за подобни неща. Фенсайтовете или както там се наричаха. Тези странни затънтени кътчета. Уебсайт, посветен на художествените творби на Сюзън в затвора. Акварелни произведения на планински вериги, кълбовидни облаци, пълни с правописни грешки заглавия. Бях почувствала внезапна болка при представата как Сюзън работи с голяма доза концентрация, но затворих сайта, когато видях снимката: Сюзън, облечена в сини дънки и бяла тениска — дънките й опънати от тлъстините, натрупали се с настъпването на средната възраст, лицето й празно платно.
Мисълта за Саша, тъпчеща се с всички онези страховити гадости, ме разстрои. Пълнеща главата си с подробности: докладите от аутопсията, свидетелските показания, които момичетата дадоха за онази нощ, като запис на лош сън.
— Не е нещо, с което човек се гордее — започнах аз. Изброих обичайните неща — беше ужасно. Не бляскаво, не за завиждане.
— Нямаше нищо за теб — каза Саша. — Поне не успях да намеря.
Почувствах се неудобно. Исках да споделя с нея нещо ценно, съществуването ми да бъде проследено с достатъчно загриженост, за да се превърна в нещо видимо.
— Така е по-добре — заявих. — По този начин откачалниците не могат да ме открият.
— Но си била там?
— Живях там. В общи линии. За известно време. Не съм убивала никого, не съм унищожавала нищо. — Смехът ми прозвуча плоско. — Очевидно.
Тя се беше свила в блузата си.
— Просто си напуснала родителите си? — В гласа й имаше възхищение.
— Тогава бяха други времена — отговорих. — Всички се скитаха нанякъде. Родителите ми бяха разведени.
— Моите също — заяви Саша, като забрави да бъде срамежлива. — И си била на моите години?
— Малко по-малка.
— Обзалагам се, че си била много красива. Искам да кажа, уф, че ти и сега си красива — поправи се тя.
Видях как се възгордя от собственото си благородство.
— Как въобще се запозна с тях? — попита Саша.
Отне ми известно време да си събера мислите, да си спомня последователността на нещата. „Повторно посещение“ са думите, които използваха в юбилейните статии за убийството. „Повторно посещение на ужасите от Еджуотър Роуд“, сякаш събитието съществуваше самостоятелно, кутия, на която можеш да затвориш капака. Сякаш не бях спирана от стотици призрачни подобия на Сюзън по улиците или по време на кинопрожекции.
Справих се с въпросите на Саша за това какви са били те в реалния живот, онези хора, които се бяха превърнали в символи на самите себе си. Гай не беше толкова интересен за медиите, просто мъж, който прави каквото мъжете винаги са вършели, но момичетата бяха легендарни. Дона бе непривлекателната, бавна и грубовата, често я даваха като пример за съжаление. Безмилостната жестокост, изписана на лицето й. Хелън, бивш член на девическата организация „Лагерен огън“, с тен, коса на две опашки и хубава — тя беше обект на фетишизъм, красивото момиче убийца. Но за Сюзън бе запазено най-лошото. Извратена. Зла. Неуловимата й красота не излизаше добре на снимките. Тя изглеждаше дива и мършава, сякаш съществуваше само за да убива.