Разговорът за Сюзън надигна нещо в гърдите ми, което бях сигурна, че Саша можеше да забележи. Видя ми се срамно. Да изпитвам това безпомощно вълнение, вземайки предвид случилото се.
Пазачът върху канапето, навитите му вътрешности, изложени на показ. Косата на майката, пропита със съсирена кръв. Момчето, което беше толкова обезобразено, че от полицията не бяха сигурни за пола му. Със сигурност Саша беше прочела и за тези неща.
— Мислила ли си някога, че ти би могла да направиш онова, което те са сторили? — попита тя.
— Разбира се, че не — отвърнах машинално.
Всеки път, когато бях разказвала на някого за ранчото, почти никой не ми бе задавал такъв въпрос. Дали аз също съм била способна да го извърша. Дали почти не го бях направила. Повечето приемаха, че някакъв основен морален принцип ме отделяше от тях, сякаш момичетата бяха различен биологичен вид.
Саша беше притихнала. Мълчанието й бе като някакъв вид любов.
— Предполагам, че се питам понякога — отговорих. — Струва ми се случайност, че не съм го направила.
— Случайност?
Огънят бе позатихнал, гореше нестабилно.
— Нямаше такава голяма разлика. Между мен и останалите момичета.
Беше странно да го изрека на глас. Да заобиколя, макар и плахо, притеснението, което ме бе измъчвало през цялото това време. Саша с нищо не показваше, че не одобрява или дори че е станала предпазлива. Тя просто ме гледаше, лицето й бдеше над моето, сякаш можеше да вземе думите ми и да направи дом за тях.
Отидохме до единствения бар в града, в който сервираха храна. Изглеждаше като добра идея, цел, към която можехме да се насочим. Прехрана. Движение. Бяхме разговаряли, докато огънят не изгоря и не се превърна в тлееща пепел от вестници. Саша изрита малко пясък върху целия този боклук, скаутското й усърдие ме разсмя. Бях щастлива да съм с някого въпреки условната присъда — Джулиан щеше да се върне, Саша щеше да си замине, а аз отново щях да съм сама. Въпреки всичко беше приятно да си предмет на нечие възхищение. Защото в основни линии беше именно това: изглежда, Саша изпитваше уважение към четиринадесетгодишното момиче, което някога съм била, смяташе, че съм интересна, че по някакъв начин съм била смела. Опитах се да я поправя, но в гърдите ми се бе разляло всеобхватно чувство на доволство, отново бе превзело тялото ми, сякаш се бях събудила от междинното състояние на медикаментозен сън.
Вървяхме една до друга по банкета на пътя, покрай акведукта. Островърхите дървета бяха тъмни и растяха нагъсто, но не изпитвах страх. Нощта бе придобила странна, празнична атмосфера, а Саша бе започнала да ме нарича, кой знае защо, Ви.
— Мама Ви — каза тя.
Приличаше на котенце, дружелюбно и кротко, топлото й рамо се опираше в моето. Когато я погледнах, видях, че си гризе долната устна, а лицето й бе обърнато към небето. Но там нямаше нищо — звездите бяха скрити от мъгла.
В бара имаше няколко високи столчета и почти нищо друго. Обичайните накичени ръждясали реклами, чифт бръмчащи неонови очи над вратата. Някой в кухнята пушеше цигари — хлябът на сандвича бе пропит с дима. Останахме известно време, след като приключихме с яденето. Саша имаше вид на петнадесетгодишна, но на тях не им пукаше. Барманката, жена, навлязла в петдесетте, май беше благодарна, че изобщо има някаква работа. Тя изглеждаше отрудена, косата й бе изтощена от евтината боя в дрогерията. Бяхме почти на една и съща възраст, но не бих погледнала в огледалото, за да се уверя в приликите, не и когато Саша беше с мен. Саша, чиито черти имаха невинното, пречистено излъчване на светица върху медальон.
Тя се въртеше на стола си като малко дете.
— Виж ни само двете. — Засмя се. — Как яко се забавляваме. — Отпи от бирата, след това от водата, добросъвестно придобит навик, който бях забелязала, макар да не й попречи да застане прегърбена. — Почти се радвам, че Джулиан не е тук — заяви.
Изглежда, думите я развълнуваха. Към този момент вече знаех, че не трябва да я плаша, а по-добре да й давам възможност да поприказва малко, преди да стигне до същината на въпроса. Саша ритна отнесено перилото пред бара, дъхът й лъхаше на бира и спарено.