— Той не ми каза, че тръгва — призна. — За Хъмбоулт. — Престорих се на изненадана. Тя се изсмя равно. — Не можах да го открия тази сутрин и си помислих, че просто е навън. Малко е странно, нали? Че ей така е заминал?
— Да, странно е. — Твърде предпазливо може би, но се притеснявах да не я предизвикам да скочи в праведна защита на Джулиан.
— Написа ми съобщение, в което се извинява. Сигурно е сметнал, че сме го обсъдили.
Саша отпи от бирата си. Нарисува усмихнато лице върху бара с мокър пръст.
— Знаеш ли защо го изритаха от „Ървайн“? — Беше донякъде позамаяна, донякъде предпазлива. — Почакай — прекъсна, — нали няма да кажеш на баща му?
Поклатих глава, бях възрастен човек, готов да запази тайните на една тийнейджърка.
— Добре. — Тя си пое въздух. — Имаше някакъв преподавател по компютри, когото мразеше. Предполагам, че е бил гадняр. Учителят. Не позволил на Джулиан да предаде изпитната си работа след края на срока, макар да знаел, че ще отпадне от програмата, ако няма оценка по нея. Затова Джулиан отишъл до къщата му и направил нещо на кучето му. Дал му да яде нещо, от което да му стане лошо. Нещо от рода на белина или отрова за плъхове, не знам точно какво. — Саша улови погледа ми. — Кучето умряло. Било старо куче.
Затруднявах се да запазя спокойно изражение. Простотата на разказа, лишен от всякакви промени в интонацията й, направи историята още по-ужасна.
— От училището знаели, че той го е направил, но не могли да го докажат — продължи Саша. — Затова го отстранили за други неща, но нямало как да се върне или да направи каквото и да е. Скапана история. — Тя ме погледна. — Не си ли съгласна?
Не знаех какво да кажа.
— Твърдеше, че не е искал да убие кучето или нещо подобно, а само да му стане зле. — Тонът на Саша бе неуверен, изпробваше мисълта. — Това не е толкова лошо, нали?
— Не знам — признах. — На мен ми звучи лошо.
— Но аз живея с него, нали разбираш — настоя Саша. — Той плаща наема и така нататък.
— Винаги има къде да отидеш — поклатих глава.
Горката Саша. Горките момичета. Светът ги угоява с обещания за любов. Колко силно им е нужна тя и каква малка част от нея ще получат през живота си повечето от тях. Сладникавите поппесни, роклите, описани в каталозите с думи като „залез“ и „Париж“. След това мечтите биват изтръгнати с такава агресивна сила — ръката, която изтръгва копчетата на дънките, никой не гледа към мъжа, който крещи на приятелката си в автобуса. В гърлото ми заседна буца от съжаление към Саша.
Тя навярно бе усетила моето колебание.
— Както и да е — махна с ръка. — Беше отдавна. — Наведе се през бара. — Колко струва да играем билярд? — подвикна на барманката.
Може би това означаваше да си майка, помислих си, докато наблюдавах как Саша пресуши бирата си и си избърса устата като момче. Да почувстваш тази неочаквана, необвързана нежност към някого, която сякаш идва от нищото. Когато някакъв играч на билярд дойде да се шляе насам, бях готова да го изгоня. Но Саша се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.
— Здрасти — каза тя и малко след това той купи бира и на двете ни.
Саша пиеше методично. Постоянно преминаваше от разсеяна скука към маниакален интерес, престорен или не, към всичко, което говореше мъжът.
— Вие не сте от града, нали? — попита той. Косата му беше посивяла и дълга, на палеца си имаше тюркоазен пръстен — още един призрак от шестдесетте. Може по онова време дори да се бяхме засичали, обикаляйки по същия отъпкан маршрут. Той издърпа панталоните си нагоре. — Да не сте сестри?
Гласът му почти не се опитваше да ме включи в сферата на усилията му и аз едва не се изсмях. Все пак бях наясно с вниманието, с което бях обсипана само заради това, че седях до Саша. Беше шокиращо да си припомня напрежението, макар и от втора ръка. Какво бе чувството да си желана. Може би Саша толкова бе свикнала с него, че дори не го забеляза. Изолирана в своя собствен забързан живот, в своята увереност, че траекторията се подобрява.
— Тя ми е майка — заяви Саша. Погледът й беше напрегнат, искаше да поддържам шегата.
И аз го направих. Прегърнах я с ръка.
— Тръгнали сме на пътешествие „майка и дъщеря“ — обясних. — Караме по магистрала 1. По целия път до Юрика.
— Авантюристки! — възкликна мъжът и тупна по масата. Научихме, че се казва Виктор, а фонът на мобилния му телефон беше ацтекски образ, толкова пропит със сила, твърдеше той, че самото му съзерцаване те прави по-умен. Виктор беше убеден, че световните събития са режисирани от сложни и постоянни конспирации. Извади банкнота от един долар, за да ни покаже как илюминатите комуникират помежду си.