— Защо му е на едно тайно общество да разкрива плановете си върху обикновена банкнота? — попитах.
Той кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.
— За да покаже докъде се простира властта му.
Завиждах на убедеността на Виктор, на идиотския синтаксис на праведните. Тази вяра — че в света има видим ред и ние трябва само да се оглеждаме за символите, сякаш злото беше код, който можеше да бъде разбит. Той не спираше да говори. Зъбите му влажни от пиенето, сивото проблясваме на мъртъв кътник. Искаше да ни обясни подробно за множество конспирации, разполагаше с купища вътрешна информация, в която можел да ни посвети. Говореше за „достигане на нивото“. За „скрити честоти“ и „правителства в сянка“.
— Охо! — възкликна безизразно Саша. — Знаеше ли това, мамо?
Продължаваше да ме нарича „мамо“ с приповдигнат и комичен тон, макар че ми отне известно време да забележа колко бе пияна. Да осъзная колко пияна бях и аз. Нощта бе отплувала в чужди води. Примигването на неоновите табели, барманката, която пушеше на входа. Наблюдавах я как си загаси фаса, джапанките се изхлузваха от краката й. Виктор каза, че му било приятно да види колко добре се разбираме двете със Саша.
— Невинаги виждаш подобно нещо в днешни дни. — Той кимна замислено. — Майки и дъщери, които са тръгнали заедно на пътешествие. Които се държат мило една с друга като вас двете.
— О, тя е страхотна — възкликна Саша. — Обичам майка си.
Хвърли ми лукава усмивка, преди да наведе лицето си близо до моето. Сухото притискане на устните й, леко изцапани със саламура от кисели краставички. Най-непорочната възможна целувка. И все пак. Виктор беше шокиран. Както се бе надявала Саша.
— Дявол да го вземе — възкликна той, едновременно отвратен и развълнуван. Поизправи грамадните си рамене, загащи широката си риза. Внезапно изглеждаше резервиран към нас, оглеждаше се наоколо за подкрепа, за потвърждение, а аз исках да обясня, че Саша не ми е дъщеря, но бях преминала стадия, в който ми пукаше. Нощта подклаждаше глупаво, объркано чувство, че по някакъв начин се бях върнала към света след период на отсъствие, бях се настанила отново в царството на живите.
1969 година
6
Винаги баща ми бе отговарял за поддръжката на басейна — обираше боклуците по повърхността с мрежа, трупаше мокрите листа на купчина. Цветните епруветки, които използваше, за да тества нивата на хлора. Никога не се бе старал кой знае колко при под дръжката, но басейнът сега беше в по-лошо състояние, след като си бе тръгнал. Около филтъра лениво се разхождаха саламандри. Когато плувах, усещах някакво блатисто съпротивление, нещо гнусно се разпръскваше от движението ми. Майка ми беше на групова терапия. Бе забравила обещанието си да ми купи нов бански костюм, така че бях облечена в стария си оранжев: избледнял като пъпеш, с разшити шевове и отпуснат покрай дупките за краката. Горнището беше твърде малко, но гледката на изпълващата деколтето зряла плът ми се понрави.
Изтекла бе само седмица от партито по случай слънцестоенето, а аз вече бях ходила втори път в ранчото, вече крадях пари за Сюзън, банкнота по банкнота. Обичам да си представям, че ми е отнело повече време, отколкото бе минало в действителност. Че е трябвало в продължение на месеци да бъда убеждавана, че съпротивата ми бавно е била преодоляна. Че съм била ухажвана внимателно, като любима жена. Но всъщност бях лесна мишена, изгарях от желание да се предложа сама.
Постоянно скачах във водата, водорасли се лепяха по космите на краката ми като метални стърготини по магнит. Забравена книга с меки корици се бе надиплила върху седалката на стола върху моравата. Листата на дърветата бяха сребристи и лъскави като люспи, всичко бе изпълнено с мързелива юнска жега. Дали дърветата около къщата ми винаги са изглеждали така, толкова странни и сякаш водни? Или нещата вече се променяха за мен, скучният безпорядък на нормалния свят се трансформираше в тучните декори на един различен живот?
На сутринта след партито по случай слънцестоенето Сюзън ме бе закарала до вкъщи, колелото ми натикано на задната седалка. Устата ми беше пресъхнала и непозната от това, че бях пушила толкова много, а дрехите ми се бяха спарили от топлината на тялото ми и миришеха на пепел. Непрекъснато измъквах парченца слама от косата си — доказателство за предната вечер, която ме бе изпълнила с трепет, като паспорт, на който са сложили печат за одобрение. В крайна сметка се беше случило и аз запазих ярък списък с щастливи спомени: фактът, че седях до Сюзън, а между нас се бе възцарила приятелска тишина. Перверзната ми гордост, че съм била с Ръсел. Изпитвах удоволствие да си припомням фактите от този акт, дори обърканите и скучни части. Странните затишия, докато Ръсел се възбуждаше. Имаше някакво могъщество в простотата на човешките функции. Както ми беше обяснил Ръсел: твоето тяло може да те преведе през препятствията на предишните ти затруднения, ако му позволиш.