Сюзън пушеше постоянно, докато шофираше, като от време на време ми предлагаше цигарата си с някакъв спокоен ритуален жест. Мълчанието между нас не бе нито тежко, нито неловко. Покрай колата отвън се стрелкаха маслинови дръвчета, обгорената лятна пръст. Далечни плавателни канали, спускащи се към морето. Сюзън непрекъснато сменяше радиостанциите, докато внезапно не изключи радиото.
— Трябва ни бензин — обяви тя.
Ние, безгласно реагирах аз, ние се нуждаехме от бензин.
Сюзън отби в бензиностанцията „Тексако“, която бе пуста, с изключение на един пикап в синьо-зеленикаво и бяло, който теглеше ремарке за лодка.
— Подай ми една карта — нареди Сюзън и кимна към жабката.
Отворих я със затруднение, оттам изпаднаха цяла купчина разбъркани кредитни карти. На всичките пишеше различни имена.
— Синята — каза тя. Изглеждаше нетърпелива. Когато й подадох картата, забеляза объркването ми. — Хората ни ги дават — обясни Сюзън. — Или ние си ги взимаме. — Посочи с пръст синята карта. — Като тази, която е на Дона. Тя я задигна от майка си.
— Картата за бензин на майка й?
— Спаси ни задниците, щяхме да умрем от глад — сви рамене Сюзън. После ме погледна. — Както ти измъкна онази тоалетна хартия, нали?
Изчервих се при споменаването на случката. Може би тя знаеше, че съм излъгала, но нямаше как да преценя от безизразното й лице — а може би не.
— Освен това — продължи — ние ги употребяваме по-добре, отколкото те биха могли — купуват си повече глупости, повече неща, повече „аз, аз, аз“. Ръсел се опитвала помогне на хората. Той не съди никого, неговата философия не е такава. На него не му пука дали си богат или беден.
Думите на Сюзън звучаха някак смислено. Те просто се опитваха да изравнят силите в света.
— Това е его. — Тя се облегна на колата, но държеше под око бензиномера: никой от тях не пълнеше резервоара повече от една четвърт. — Парите са его, а хората не искат да се разделят с тях. Искат просто да се защитят, да ги стискат в ръцете си като одеяло. Не осъзнават, че това ги прави роби. Че е болест.
Засмя се.
— Странното е, че веднага щом се откажеш от всичко, веднага щом кажеш: „Ето, вземи го…“, тогава всъщност наистина имаш всичко.
Един от групата бе задържан, затова че бе ровил в контейнер за боклук по време на обиколката за събиране на храна, а Сюзън беше бясна, припомняйки си историята, докато изкарваше колата обратно на пътя.
— Все повече и повече магазини се научават. Простотии — възмути се тя. — Хвърлят нещо, а после пак си го искат. Това е Америка.
— Наистина са простотии. — Думата прозвуча странно в устата ми.
— Ще измислим нещо. Скоро. — Погледна в огледалото за обратно виждане. — Парите са оскъдни. Но просто е неизбежно. Вероятно не знаеш какво е усещането.
Не ми се подиграваше — говореше, сякаш съобщава истината. Приемаше реалността с непринудено повдигане на раменете. Тогава ми хрумна идеята, напълно оформена, сякаш сама я бях измислила. Изглеждаше точно така, правилното решение, дребно украшение, което блещукаше наблизо.
— Мога да намеря малко пари — заявих, като по-късно се чувствах неудобно, че го бях предложила. — Майка ми винаги си оставя чантата на открито място.
Беше вярно. Вечно се натъквах на пари: в шкафчета, върху маси, забравени до мивката в банята. Получавах периодично отпускана сума, но майка ми често ми даваше повече, случайно или просто като махнеше леко в посока на чантата си. „Вземи колкото ти трябват“, винаги казваше тя. И аз никога не взимах повече, отколкото трябваше да имам и винаги съвестно връщах рестото.
— О, не — възрази Сюзън и хвърли последната си цигара през прозореца. — Не е нужно да го правиш. Голяма си сладурана обаче — усмихна се тя. — Наистина мило предложение от твоя страна.
— Искам да го направя.
Сюзън присви устни, преструваше се на несигурна, разпалваше желанието ми да й противореча.
— Не искам да правиш нещо, което не желаеш. — Тя леко се засмя. — Не целя това.
— Но аз искам да го направя — повторих. — Искам да помогна.