Сюзън не каза нищо около минута, след което се усмихна, без да ме поглежда.
— Добре — съгласи се тя. Успях да доловя предизвикателството в гласа й. — Щом искаш да помогнеш. Можеш да помогнеш.
Задачата ми ме превърна в шпионин в къщата на майка ми, а майка ми бе нищо неподозиращата набелязана жертва. Дори се извиних за скарването ни, когато я срещнах онази вечер в тихия коридор. Тя леко сви рамене, но прие извинението ми, усмихвайки се смело. Обикновено това щеше да ме подразни, тази неуверена смела усмивка, но новото ми аз просто преклони глава с горчиво съжаление. Преструвах се на истинска дъщеря и се държах така, както една истинска дъщеря би трябвало да се държи. Част от мен се вълнуваше как не я допусках до моя свят и как всеки път, когато я погледнех или говорех с нея, лъжех. Нощта, в която бях с Ръсел, ранчото, скришното място, което държах в тайна. Тя можеше да разполага с остатъците от стария ми живот, с всичките изсушени отпадъци от него.
— Прибираш се толкова рано — изненада се майка ми. — Мислех си, че сигурно отново ще спиш при Кони.
— Нямах желание да го правя.
Беше странно да ми напомнят за Кони, да се сблъсквам отново с обикновения свят. Бях дори смаяна, че изпитвах обичайното желание за храна. Исках светът видимо да се преподреди около промяната, като кръпка, която покрива скъсано място.
Майка ми се размекна.
— Радвам се, защото исках да прекарам малко време с теб. Само ние двете. Отдавна не сме го правили, нали? Може би да сготвя „Бьоф Строганов“[17] — предложи тя. — Или кюфтета. Какво мислиш?
Бях подозрителна към предложението й: не купуваше храна за къщата, освен ако не й пишех бележки, които тя да открие, когато се върне обратно от сеансите си. А и не бяхме яли месо от цяла вечност. Сал беше казала на майка ми, че да ядеш месо е все едно да ядеш страх и че поглъщането на страх ще те накара да качиш килограми.
— Кюфтета не звучи лошо — казах аз. Не исках да забелязвам колко щастлива я направи това.
Майка ми включи радиото в кухнята и то засвири онзи тип леки, успокоителни песни, които обожавах като дете. Диамантени пръстени, хладни потоци, ябълкови дръвчета. Ако Сюзън или дори Кони ме хванеха да слушам подобна музика, щях да се почувствам засрамена — беше скучна, весела и старомодна, но аз изпитвах свидна, моя си любов към тези песни, а майка ми припяваше на местата, които знаеше. От нея струеше театрален ентусиазъм и беше лесно да те завладее лекомислието й. Стойката й бе оформена от години, прекарани в конни шоупрограми през юношеството й, усмихвайки се от гърба на лъскави арабски коне, докато светлините на арената улавят покритата й с изкуствени диаманти яка. Тя ми бе изглеждала толкова загадъчна, когато бях по-малка. Срамежливостта, която изпитвах, докато я гледах да се движи из къщата, тътрейки краката си в пантофи. Чекмеджето с бижута, чийто произход я карах да ми описва късче по късче, като поема.
Къщата беше чиста, прозорците отделяха тъмната нощ, килимите бяха меки под босите ми крака. Това бе противоположността на ранчото и почувствах, че трябва да съм гузна — че беше грешно да се чувствам толкова комфортно, да искам да ям тази храна с майка ми в спретнатата ни кухня. Какво ли правеха Сюзън и останалите в същия този миг? Внезапно ми стана трудно да си представя.
— Как е Кони напоследък? — попита майка ми, докато прелистваше написани на ръка картички с рецепти.
— Добре. — Вероятно беше така. Гледаше как влажно проблясват скобите на Мей Лопез.
— Нали знаеш, че тя винаги е добре дошла тук. Напоследък вие двете прекарвате ужасно много време у тях.
— Баща й няма нищо против.
— Липсва ми — заяви майка ми, макар че присъствието на Кони като че ли винаги я притесняваше, все едно бе някаква трудно поносима леля стара мома. — Трябвала отидем на екскурзия до Палм Спрингс или нещо подобно. — Очевидно бе изчаквала, за да го предложи. — Можеш да поканиш и Кони, ако искаш.
— Не знам. — Щеше да е хубаво. Двете с Кони да се бутаме една в друга върху напечената от слънцето задна седалка, да пием шейкове от фермата за фурми преди Индиоу.
— Ммм — измърмори тя. — Бихме могли да отидем през следващите няколко седмици. Но нали знаеш, милинка… — Последва пауза. — Франк също може да дойде.
— Няма да ходя на екскурзия с теб и приятеля ти.
Майка ми се опита да се усмихне, но видях, че криеше нещо. Радиото свиреше твърде силно.
— Миличка — започна тя. — Как изобщо ще живеем заедно…
— Какво? — Мразех детинския начин, по който прозвуча гласът ми, подронвайки авторитета ми.
— Не веднага, определено не. — Нацупи устни. — Но ако Франк се нанесе…