— Аз също живея тук — заявих. — Просто един ден щеше да му позволиш да се нанесе, без дори да ми кажеш?
— Ти си на четиринадесет.
— Това са тъпотии.
— Ей! Мери си приказките! — повиши тон тя и скръсти ръце. — Не знам защо си толкова груба, но трябва да спреш, и то веднага. — Близостта на умоляващото лице на майка ми, неподправената й тревога — това подклаждаше органична погнуса към нея, както когато бях доловила миризмата на желязо в банята и бях разбрала, че бе с менструация.
— Опитвам се да направя нещо добро — продължи тя, — като каня и твоята приятелка. Може ли да спреш вече?
Изсмях се, но смехът ми бе изпълнен с отвратителни предателски нотки. Затова бе поискала да приготви вечеря. Сега беше още по-лошо, защото толкова лесно ми бе у годила.
— Франк е задник.
Лицето й почервеня, но тя се застави да остане спокойна.
— Внимавай как се държиш. Това е моят живот, разбираш ли? Опитвам се да бъда поне мъничко щастлива — обясни ми — и ти трябва да ми дадеш тази възможност. Не можеш ли да го направиш?
Майка ми заслужаваше своя анемичен живот, изпълнен с безсмислени, момичешки несигурности.
— Хубаво — съгласих се. — Добре. Успех с Франк.
Очите й се присвиха.
— Какво означава това?
— Забрави. — Можех да помириша как суровото месо се стопляше до стайна температура, остър дъх на студен метал. Стомахът ми се сви. — Вече не съм гладна — заявих и я оставих сама в кухнята. Радиото още свиреше песни за първата любов, за танци покрай реката, месото се бе размразило достатъчно, за да се принуди майка ми да го сготви, макар че никой нямаше да го яде.
След това беше лесно да се убедя, че заслужавах да взема тези пари. Ръсел казваше, че повечето хора са егоисти, неспособни да обичат и това ми се струваше вярно за майка ми, а също и за баща ми, който се бе заврял с Тамар в жилищен комплекс „Портофино“ в Пало Алто. Така че ми се струваше като приемлива размяна, когато мислех за нещата по този начин. Че парите, които крадях, банкнота по банкнота, се добавяха към нещо, което можеше да замени изчезналото. Беше твърде депресиращо да мисля, че нищо от това не бе съществувало поначало. Нищо… например приятелството на Кони. Че Питър никога не бе чувствал нищо друго към мен освен раздразнение от очевидния детински начин, по който го боготворях.
Майка ми оставяше чантата си ту тук, ту там из къщата, както винаги, и това правеше парите вътре да не изглеждат толкова ценни, а като нещо, за което на нея не й пукаше достатъчно, та да го приема сериозно. Въпреки това ми беше неудобно да ровичкам из чантата й, все едно бърках в разхлопания мозък на майка ми. Боклуците бяха твърде лични — обвивката на карамелен бонбон, картичка с мантра, джобно огледалце. Тубичката крем с цвят на лейкопласт, който тя нанасяше под очите си. Свих една десетачка и я пъхнах в джоба на късите си панталони. Дори да ме беше видяла, просто щях да кажа, че ще пазарувам от магазина — защо да ме подозира? Дъщеря й, която винаги е била добра, макар това да бе доста разочароващо, защото не беше „страхотна“.
Изненадана съм, че изпитвах толкова малко вина. Тъкмо обратното — имаше нещо праведно в начина, по който прибрах парите на майка ми. Бях усвоила малко от духа в ранчото, убедеността, че мога да взема каквото си поискам. Знанието за скритите банкноти ми позволи да се усмихна на майка ми на следващата сутрин, да се престоря, че не си бяхме казали нещата, които изрекохме предната вечер. Да стоя търпеливо, когато тя разроши бретона ми без предупреждение.
— Недей да си криеш очите — усмихна се майка ми, почувствах горещия й дъх отблизо, пръстите й преминаваха през косата ми.
Исках да я отблъсна, да отстъпя назад, но не го направих.
— Ето — доволно каза тя. — Ето я моята сладка дъщеря.
Мислех си за парите, докато киснех в басейна с рамене над повърхността на водата. Имаше някаква непорочност в задачата да натрупвам банкнотите в малката си чантичка с цип. Когато бях сама, обичах да броя парите си, като всяка нова петачка или десетачка бяха изключителна благодат. Слагах по-новите пари отгоре, така че пачката да изглежда по-хубава. Представях си задоволството на Сюзън и Ръсел, когато им занесях парите, отнасях се в сладката непокорна мъгла на бляновете.
Очите ми бяха затворени, докато се носех над водата и ги отворих едва когато чух шум от придвижване някъде сред дърветата. Елен може би. Стегнах се и започнах неспокойно да пристъпвам из басейна. Не смятах, че може да е човек: не се притеснявахме за подобни неща. Това стана на по-късен етап. А и така или иначе се оказа просто един далматинец, съществото, което излезе измежду дърветата и дойде право до ръба на басейна. Огледа ме сериозно, след което започна да лае.