Кучето изглеждаше странно, имаше петънца и лунички и лаеше със силно, човешко безпокойство. Знаех, че е собственост на съседите ни отляво, семейство Дътън. Бащата беше написал музикалната тема към някакъв филм, а по време на партита бях чувала как майката я тананика подигравателно на събрала се групичка. Синът им беше по-малък от мен — често стреляше със своята въздушна пушка в двора, а кучето лаеше в развълнуван синхрон с изстрелите. Не можех да си спомня името на животното.
— Марш — изкомандвах, докато лениво плясках из водата. Не исках да излизам от басейна. — Марш оттук.
Кучето продължи да лае.
— Марш — опитах отново, но животното просто продължи да лае по-силно.
Срязаните ми панталони бяха мокри от банския костюм, когато стигнах до къщата на семейство Дътън. Бях си обула сандалите с коркови подметки, изцапани от останалите по краката ми нечистотии, и държах кучето за каишката, а от краищата на косата ми капеше вода. Теди Дътън отвори вратата. Той беше на единадесет или дванадесет, краката му бяха покрити с корички и ожулвания. Миналата година си беше счупил рамото, като паднал от едно дърво, а майка ми бе човекът, който го откара до болницата: с мрачно мърморене, че родителите му го оставяли самичък твърде често. Никога не бях прекарвала много време с Теди, като изключим близките отношения между младите по време на съседските партита, където всички под осемнадесет бяха събирани и заставяни да маршируват заедно към сприятеляването. Понякога го виждах да кара колело с някакво момче с очила: веднъж ми беше позволил да помилвам едно котенце, което бяха намерили в плевня, държейки малкото същество под ризата си. От очите на котенцето течеше гной, но Теди се държеше мило с него като малка майка. Тогава за последен път бях разговаряла с него.
— Здрасти — казах аз, когато Теди отвори вратата. — Кучето ти.
Теди ме зяпаше, сякаш въобще не бяхме съседи цял живот. Недоволно завъртях очи заради мълчанието му.
— Беше в двора ни — продължих. Далматинецът се опита да се измъкне от хватката ми.
На Теди му отне около секунда, за да проговори, но преди да го направи, видях как хвърля безпомощен поглед към горнището на банския ми, към силно подчертаното ми деколте. Той разбра, че съм го забелязала и се притесни още повече.
— Лош Тики — скара се и избута животното в къщата. — Лошо куче.
Мисълта, че Теди Дътън може по някакъв начин да нервничи заради мен, ме изненада. Макар че при последното ни виждане дори не притежавах бикини, а сега гърдите ми бяха по-големи, което радваше дори и мен. Приех вниманието му за почти комично. Веднъж някакъв непознат си бе показал оная работа на двете ни с Кони до тоалетните на киното — отне ми миг, за да разбера защо мъжът пъшкаше като риба на сухо, но тогава видях члена му — изваден през ципа, приличаше на ръка, измъкната от ръкав. Той ни погледна, сякаш бяхме пеперуди, които забождаше с карфици върху дъска. Кони ме беше сграбчила за ръката и ние се обърнахме и побягнахме засмени, а шоколадовите стафиди „Рейзинетс“, който стисках в ръката си, бяха започнали да се разтапят. Споделихме помежду си с пискливи гласове отвращението, което бяхме изпитали, но в думите ни също така имаше и гордост. Като доволния начин, по който Патриша Бел веднъж ме бе попитала след училище дачи съм забелязала как господин Гарисън я гледач втренчено и не съм ли смятала, че това е странно.
— Целите му лапи са мокри — отбелязах. — Ще изцапа пода.
— Родителите ми не са вкъщи. Няма значение. — Теди се въртеше на прага, изпълнен с неловко очакване — да не би да си мислеше, че ще остана да повисим заедно?
Той стоеше на вратата като онези нещастни момченца, които без каквато и да е причина понякога получаваха ерекция, застанали пред черната дъска — очевидно под влиянието на някаква друга сила. Може би доказателството за секс бе видимо у мен по нов начин.
— Е — изрекох. Опасявах се, че ще се разсмея. Теди явно се чувстваше крайно неудобно. — Чао.
Той се прокашля, опитваше се да насили гласа си да звучи по-гърлено.
— Съжалявам — извини се. — Ако Тики ти е досаждал.
Откъде знаех, че мога да разигравам Теди? Защо мисълта ми незабавно се насочи към тази възможност? Бях ходила в ранчото само два пъти след партито по случай слънцестоенето, но вече бях започнала да попивам определени начини, по които да гледам на света, определени навици на логиката. Ръсел ни казваше, че обществото е пълно с праволинейни хора — хора, попаднали под парализиращото робство на корпоративни интереси, покорни като дрогирани лабораторни шимпанзета. Ние в ранчото функционирахме на изцяло друго ниво, борехме се с бурята от нещастие и какво от това, ако се наложеше да разиграваш праволинейните хора, за да достигнеш по-високи цели, по-големи светове? Ако се отречеш от този стар договор, беше обяснил Ръсел, ако се откажеш от всичките идиотски тактики за сплашване на градската класа, молитвениците и кабинета на директора, ще видиш, че няма такова нещо като правилно и грешно. Неговите толерантни уеднаквявания свеждаха тези концепции до кухи реликви, като медали от режим, който вече не бе на власт.