Теди влезе в дрешника в далечния ъгъл и аз го последвах. Ако останех близо до него, нямаше да се чувствам като нарушител. Той се повдигна на пръсти, за да опипа на сляпо съдържанието на една картонена кутия. Докато търсеше, започнах да преглеждам дрехите, които висяха на натруфените, облицовани с коприна закачалки. Бяха на майка му. Блузи от мек плат с индийски десен, деколтета с панделки, тъмни тесни панталони от туид. Всичките приличаха на костюми, безлични и не съвсем реални, докато не дръпнах ръкава на една блуза с цвят на слонова кост. Майка ми имаше същата и това ме направи неспокойна, познатият златист етикет „Ай Магнин“ ми подейства като шамар. Върнах блузата обратно на закачалката й.
— Не можеш ли да побързаш? — изсъсках на Теди, а той измуча нещо глухо в отговор и продължи да ровичка, докато накрая не извади няколко нови на вид банкноти.
Напъха кутията обратно на полицата и задиша тежко, докато броях.
— Шестдесет и пет — заявих. Пооправих купчината, сгънах я, за да изглежда по-солидна и по-дебела.
— Стигат ли?
Виждах по лицето му и от усилието, с което дишаше, че ако поисках повече, щеше да намери начин да ги вземе. Част от мен почти желаеше да го направи. Да се натъпча с тази нова сила, да видя колко дълго щеше да продължи. Но тогава на прага се появи Тики и стресна и двама ни. Кучето запъхтяно се навря в краката на Теди. Видях, че дори езикът на Тики беше на петна, надиплената розова плът бе покрита с черни точки.
— Ще стигнат — потвърдих и прибрах парите в джоба си. Усещах сърбеж от хлорираната вода под мокрия си бански.
— И кога ще получа стоката? — попита Теди.
Отне ми секунда, за да разбера многозначителния поглед, който ми хвърли: дрогата, която бях обещала. Почти бях забравила, че не просто бях поискала пари. Когато видя изражението ми, той се поправи:
— Искам да кажа, недей да бързаш. Ако ще ти отнеме време или каквото и да е.
— Трудно е да се каже. — Тики душеше чатала ми — избутах носа му малко по-грубо, отколкото възнамерявах, а муцуната му намокри дланта ми. Желанието ми да се махна от стаята внезапно стана непреодолимо. — Вероятно много скоро — казах и отстъпих назад към вратата. — Ще я донеса, когато я взема.
— О, да — съгласи се Теди. — Да, добре.
На входа изпитах некомфортното чувство, че Теди бе гостът, а аз домакинята. Вятърът звънтеше над верандата, лееше едва доловима песен. Слънцето, дърветата и белите хълмове отвъд сякаш обещаваха невероятни волности и вече можех да започна да забравям какво бях сторила, налегната от други грижи. Приятният плътен правоъгълник от сгънати банкноти в джоба ми. Когато погледнах луничавото лице на Теди, в мен се разбушува импулсивна, непорочна привързаност — той ми беше като брат. Милият начин, по който се грижеше за котенцето.
— До скоро — казах и се наведох да го целуна по бузата.
Поздравявах се за ласкавия жест, за добрината, но в този миг Теди понагласи някак бедрата си, огъна ги в защитна поза — когато се отдръпнах от него, видях как ерекцията му неумолимо опъваше дънките.
7
Можех да измина почти целия път дотам с колелото. По шосе „Адоби“ нямаше коли, само по някой случаен мотоциклет или каруца, теглена от кон. Ако минеше кола, обикновено се бе запътила към ранчото и хората ме качваха, а колелото ми се подаваше наполовина през прозореца. Момичета, облечени в къси панталонки, обути в сандали с дървени подметки и с пластмасови пръстени от машините, разположени пред аптека „Рексъл“. Момчета, които непрекъснато губеха потока на мисълта си, а след като дойдеха на себе си, се усмихваха зашеметено, сякаш се бяха върнали от обиколка из Космоса. Едва доловимите кимания, които си разменяхме, настроени на едни и същи невидими честоти.
Не че не си спомням живота си преди Сюзън и останалите, но той бе ограничен и очакван, предмети и хора, които бяха заели своите посредствени орбити. Жълтата торта, която майка ми правеше за рождените ми дни, плътна и ледена от фризера. Момичетата в училище, които ядяха обяда си на асфалта, седнали върху обърнатите си раници. Откакто бях срещнала Сюзън, в живота ми бе настъпило рязко и мистериозно облекчение, разкрит ми бе свят отвъд познатия, скрития проход зад библиотеката. Улавях се как ям ябълка и дори влажното преглъщане на плода можеше да разпали благодарност у мен. Светлината през дантелата на дъбовите листа над главата ми даваше указания за гатанка, която дори не знаех, че можеш да опиташ да решиш.