Последвах Сюзън покрай паркираните пред главната сграда мотоциклети, които изглеждаха големи и тежки като крави. Мъже в дънкови елечета седяха на близките камъни и пушеха цигари. Въздухът бе парлив от ламите в кошарата, странната миризма на сено, пот и изпечени на слънцето изпражнения.
— Хей, зайчета — извика един от мъжете. Протегна се така, че коремът му се изпъна под тениската като на бременна жена.
Сюзън се усмихна, но продължи напред.
— Ако останеш наоколо твърде дълго, ще ти наскачат — обясни тя, макар че изпъна назад рамене, за да подчертае гърдите си. Когато хвърлих поглед през рамо, мъжът ми се изплези бързо като змия.
— Ръсел обаче умее да помага на всякакъв тип хора — продължи Сюзън. — И нали знаеш, ченгетата не се занимават с мотоциклетистите. Това е важно.
— Защо?
— Ами така — отвърна, сякаш бе очевидно, — ченгетата мразят Ръсел. Те мразят всеки, който се опитва да освободи хората от системата. Но стоят настрана, ако тези типове са тук. — Тя поклати глава. — Те също са хванати в капана, това е простотията. Скапаните им лъскави черни обувки.
Подклаждах своето праведно съгласие: бях се съюзила с истината. Следвах Сюзън до сечището отвъд къщата, към хоровото жужене на гласове край лагерния огън. Парите бяха плътно натъпкани в джоба ми и на няколко пъти понечвах да кажа на Сюзън, че съм ги донесла, след което се отказвах, притеснена, че дарението ми ще бъде твърде оскъдно. Накрая я спрях, като я докоснах по рамото, преди да се присъединим към останалите.
— Мога да намеря още — предложих развълнувано. Просто исках тя да знае, че парите съществуваха, мислех си, че аз ще съм тази, която ще ги даде на Ръсел. Но Сюзън бързо коригира представите ми. Опитах се да не обръщам внимание колко бързо взе банкнотите от ръката ми и ги преброи с очи. Видях, че остана изненадана от сумата.
— Добро момиче.
Слънцето се отрази в тенекиените външни постройки на двора и разпръсна дима във въздуха. Някой беше запалил ароматизираща пръчица, която продължаваше да гори. Очите на Ръсел се спираха върху лицето на всеки от нас, групата седеше в краката му, а аз се изчервих, когато той улови погледа ми — не ми се видя изненадан от моето завръщане. Ръката на Сюзън леко и властно докосна гърба ми и над мен се спусна затишие като в киносалон или църква. Усещането от дланта й бе почти парализиращо. Дона си играеше с рижавата си коса. Навиваше части от нея в стегнати, тънки като дантела плитки, използваше оформените нокти на пръстите си, за да разделя краищата.
Ръсел изглеждаше по-млад, когато пееше, рошавата му коса бе вързана и свиреше на китара по странен, подигравателен начин, като телевизионен каубой. Гласът му не беше най-хубавият, който някога бях чувала, но в онзи ден — краката ми изтегнати под слънчевите лъчи, наболата овесена трева, в онзи ден той сякаш се плъзгаше по мен, просмукваше се във въздуха, така че да се почувствам закована на едно място. Не можех да помръдна, дори и да исках, дори и да си представех, че има друго място, на което мога да отида.
Сред затишието, което последва пеенето на Ръсел, Сюзън се изправи на крака — роклята й вече бе цялата в прах — и си проправи път до него. Лицето му се промени, когато тя му прошепна нещо и той кимна. Стисна я за рамото. Видях как Сюзън му подаде моята пачка пари, които Ръсел сложи в джоба си. После за миг постави ръка отгоре, сякаш им даваше благословията си.
Очите на Ръсел се присвиха и покрай тях се оформиха бръчки.
— Имаме добри новини. Разполагаме с малко ресурси, скъпи мои. Защото някой се е отворил към нас, отворил е сърцето си.
Побиха ме тръпки. И изведнъж всичко сякаш си струваше — да задигам пари от чантата на майка си. Тишината в спалнята на родителите на Теди. Как лесно това притеснение се бе превърнало в принадлежност. Сюзън изглеждаше удовлетворена, когато побърза да се настани пак до мен.
— Малката Иви ни показа голямото си сърце — заяви Ръсел. — Тя ни показа любовта си, нали? — И останалите се обърнаха, за да ме погледнат, усетих как поток от добронамереност се насочи към мен.
Останалата част от следобеда премина сънливо под слънчевите лъчи. Мършавите кучета се оттеглиха под къщата с изплезени езици. Седяхме сами върху стълбите на верандата — Сюзън бе опряла глава върху коленете ми и си припомняше части от някакъв сън, който бе сънувала. Правеше паузи, за да отхапе големи залъци от дълго парче франзела.