— Бях убедена, че знам езика на глухонемите, но ми стана пределно ясно, че греша и просто махам с ръце на всички страни. Мъжът обаче разбра всичко, което казвах, сякаш наистина знаех езика. А по-късно се оказа, че само се е преструвал на глух — разказваше тя. — Всичко бе фалшиво — той, аз, целият влак.
Смехът й беше късно хрумване, допълнителна острота — колко щастлива се чувствах от нейните съкровени новини, тайни, предназначени единствено за мен. Не мога да кажа колко дълго седяхме там, и двете напълно откъснати от ритъма на нормалния живот. Но точно това исках — да почувствам дори времето различно и ново, наситено със специално значение. Сякаш двете живеехме в една и съща песен.
Ние, обясняваше ни Ръсел, започвахме нов вил общество. Без расизъм, без отлъчване, без йерархия. Служехме на една по-дълбока любов. Точно така го каза той, по-дълбока любов. Гласът му бумтеше от разнебитената къща сред калифорнийските пасища и ние си играехме като кучета, търкаляхме се, хапехме се, без дъх от слънчево опиянение. Повечето бяхме твърде млади и зъбите ни все още бяха млечни и нови. Ядяхме всичко, сложено пред нас. Овесена каша, която се залепваше по гърлото. Кетчуп върху хляб, говеждо от консерва. Картофи, подгизнали от олио.
— Мис 1969 — ме наричаше Сюзън. — Нашата гордост.
И те се държаха с мен като с такава, като с тяхната нова играчка, изреждаха се да ме улавят под ръка, настояваха да сплетат дългата ми коса. Дразнеха ме за училището интернат, което споменах, за прочутата ми баба, чието име някои от тях разпознаха. За чистите ми бели чорапи. Останалите бяха с Ръсел от месеци, дори от години. И започнах да се притеснявам от това, което дните бавно размекваха у мен. Къде бяха семействата им на момичета като Сюзън? Или пък на Хелън с нейното бебешко гласче — понякога говореше за къща в Юджийн. За баща, който й правел клизми всеки месец и след тренировка по тенис натривал прасците й с ментолов балсам, както и други съмнителни хигиенни процедури. Но къде беше той? Ако в някои от техните домове бяха получили това, от което се нуждаеха, защо бяха тук, ден след ден, времето им в ранчото, разтегнато до безкрай?
Сюзън спеше до късно, почти до обяд. Замаяна и мудна, движенията й на забавен каданс. Сякаш винаги щеше да има още време. Тогава вече спях в леглото на Сюзън почти през вечер. Дюшекът й не беше удобен, покрит с пясък, но това нямаше значение. Понякога тя се пресягаше в просъница и ме прегръщаше, топлината от тялото й като от прясно изпечен хляб. Лежах будна, болезнено чувствителна към близостта на Сюзън. Тя се въртеше нощем, така че изритваше чаршафа, разкривайки голите си гърди.
Стаята й беше тъмна и разхвърляна сутрин, битумът по покрива на пристройката се издуваше от жегата. Вече бях облечена, но знаех, че няма да се присъединим към останалите поне още час. На Сюзън винаги й отнемаше дълго да се приготви, макар че подготовката бе по-скоро въпрос на време, а не на действия — бавно потъване в самата себе си. Обичах да я наблюдавам от леглото, сладкия, безизразен начин, по който зяпаше отражението си с разфокусиран поглед. Голото й тяло бе смирено в тези моменти, дори детинско, приведено под непривлекателен ъгъл, докато ровеше в чувала за боклук, пълен с дрехи. Това бе успокояващо за мен, човешката й същност. Прасците й, покрити с косми, връхчетата на черните й точки.
Преди Сюзън била танцьорка в Сан Франциско. Проблясващата неонова змия пред клуба, извънземната червенина на ябълката върху минувачите. Едно от другите момичета изгорило бенките на Сюзън със сребърен нитрат в гримьорната.
— Някои от тях мразеха да са на сцената — обясни тя, докато покриваше голотата си с някаква рокля. — Танцът, цялото преживяване. Но аз не смятах, че е толкова лошо.
Сюзън огледа роклята в огледалото и хвана гърдите си през плата.
— Хората са такива моралисти — каза тя. Направи похотлива гримаса, засмя се леко на себе си и пусна гърдите си. После ми разказа как Ръсел я чукал нежно, а понякога не бил толкова деликатен, и как можело да ти хареса и по двата начина. — Няма нищо извратено в това — обясни Сюзън. — Хората, които се впрягат толкова, които се преструват, че е толкова порочно? Те са истинските перверзници. Като някои от типовете, които идваха да ни гледат как танцуваме. До един бесни на нас, че са там. Все едно ние сме ги измамили.
Сюзън не говореше често за родния си град или за семейството си, а и аз не я питах. Имаше лъскав набръчкан белег на едната от китките си, който я бях виждала да опипва с трагична гордост, и веднъж се изпусна и спомена някаква усойна улица в покрайнините на градчето Ред Блъф. Но после се усети. Наричаше майка си „оная путка“ съвсем миролюбиво. Бях замаяна от солидарност, отегчената справедливост в гласа й — смятах, че и двете знаем какво е да си сама, макар да ми изглежда глупаво сега. Да мисля, че двете толкова си приличаме, при положение че аз бях отраснала с прислужнички и родители, а тя ми разказа, че понякога е живяла в кола, спяла е на дръпнатата назад седалка, докато майка й е карала. Аз се хранех, ако огладнеех. Но ние двете със Сюзън имахме други общи неща, различен вид глад. Понякога толкова силно исках да бъда докосната, че самият копнеж сякаш физически ме нараняваше. Виждах същото и у Сюзън, вълнуваше се като животно, помирисало храна, всеки път, когато Ръсел се приближеше.