Сюзън отиде в Сан Рафаел с Ръсел да огледат някакъв камион. Аз останах — имаше домакинска работа и се залових за нея с охота, породена от страх. Не исках да им давам никакъв повод да ме карат да си тръгна. Хранех ламите, плевях бурените в градината, търках и миех с белина кухненските подове. Работата бе просто още един начин да покажеш любовта си, да се предложиш.
Да напълня коритото на ламите отне много време, налягането на водата беше доста слабо, но бе приятно да съм навън на слънце. Комари кръжаха около голата ми кожа и непрекъснато трябваше да ги гоня. Те не притесняваха ламите, които просто си стояха там, знойни и с тежки клепки като кинозвезди.
От другата страна на главната сграда виждах Гай, който бърникаше в двигателя на автобуса с такъв слаб интерес, сякаш бе експонат на технически панаир. От време на време палеше цигара и правеше асаната „куче, гледащо надолу“. Понякога отиваше до къщата, за да си вземе още една бира от запасите на Ръсел, проверяваше дали другите си вършеха работата. Те със Сюзън бяха нещо като главни възпитатели, вкарваха Дона и останалите в правия път с една дума или поглед. Изпълняваха функциите си като антураж на Ръсел, макар почтителното отношение на Гай към него да се различаваше от онова на Сюзън. Мисля, че той беше останал тук, защото Ръсел бе средството да получава каквото искаше — момичета, наркотици, подслон. Не изгаряше от любов към Ръсел, не трепереше и не се задъхваше в негово присъствие — Гай беше нещо като верен другар и продължаваше сам да си е герой на всичките си истории за авантюри и приключения.
Той се приближи до оградата, бирата и цигарата му в една и съща ръка, дънките му смъкнати на хълбоците. Знаех, че ме наблюдава и се съсредоточих над маркуча, изливането на топлата вода в коритото.
— Димът ги държи настрана — обади се Гай, а аз се обърнах, сякаш току-що бях забелязала присъствието му. — Комарите — доуточни той и вдигна цигарата си.
— Да — съгласих се, — разбира се. Благодаря. — Взех цигарата през оградата, като внимавах да не отместя маркуча от коритото.
— Виждала ли си Сюзън?
Гай вече смяташе, че би трябвало да съм наясно къде се намира тя. Бях поласкана, че съм пазителка на тайната за местонахождението й.
— Някакъв тип в Сан Рафаел продава камиона си — обясних. — Тя отиде с Ръсел да го погледнат.
— Хм — изсумтя Гай. Протегна се, за да си вземе обратно цигарата. Моето професионално отношение, изглежда, го забавляваше, макар да бях убедена, че забелязваше и преклонението, което се изписваше на лицето ми всеки път, когато говорех за Сюзън. Притесненото ми препъване, когато бързах да отида при нея. Може би го объркваше фактът, че не той бе центърът на цялото това желание — беше красив младеж, свикнал с вниманието на момичетата. Момичета, които си гълтаха коремите, когато той плъзваше ръка в дънките им, момичета, които вярваха, че бижутата, които носеше, бяха красивото доказателство за неговата неизтощима дълбока емоционалност.
— Вероятно са в безплатната клиника — предположи Гай. Той се престори, че се чеше по чатала, докато размахва цигарата си. Опитваше се да ме накара да се присмея на Сюзън, да заговорнича по някакъв начин — отвърнах му само с мрачна усмивка. Гай се наклони назад върху токовете на каубойските си ботуши. Изучаваше ме.
— Може да отидеш и да помогнеш на Руз — каза той и допи последните глътки от бирата си. — Тя е в кухнята.
Вече бях приключила със задълженията си за деня и работата с Руз в горещата кухня щеше да е досадна, но кимнах с мъченическо изражение.
Сюзън ми беше разказала, че Руз е била омъжена за някакъв полицай в Корпъс Кристи[18], което изглеждаше правдоподобно. Тя бе обикаляла край границата със замечтаната загриженост на пребиваните от бой съпруги и дори предложението ми да й помогна с чиниите бе посрещнато с лек страх. Изтърках желатинената мръсотия от най-голямата им тенджера за яхния, безцветните остатъци от храна се залепиха по гъбата. Гай ме наказваше по своя жалък начин, но на мен не ми пукаше. Всякакво раздразнение бе смекчено от завръщането на Сюзън. Тя задъхано нахлу в кухнята.