— Онзи тип подари камиона на Ръсел — извика тя със сияещо лице, оглеждайки се наоколо в търсене на публика. Отвори един шкаф и започна да рови в него. — Беше перфектно — заяви, — щото той искаше нещо от сорта на двеста долара. А Ръсел му каза съвсем спокойно: „Просто трябва да ни го дадеш.“
Сюзън се засмя, все още доста развълнувана, и седна върху плота. Започна да вади от едно пликче прашни на вид небелени фъстъци и да ги чупи.
— В началото мъжът здравата се ядоса, че Ръсел поиска камиона ей така. Безплатно.
Руз слушаше с едно ухо, докато се ровеше из продуктите за днешната вечеря, но аз спрях крана и загледах Сюзън с цялото си тяло.
— А Ръсел продължи: „Нека просто да поговорим за минута. Позволи ми да ти обясня в какво вярвам аз.“ — Сюзън изплю една черупка обратно в пликчето. — Пихме чай с човека в неговата странна дървена хижа. Около час или там някъде. Ръсел му описа цялата визия, разясни му всичко. А онзи искрено се заинтересува от това, което правим тук. Показа на Ръсел старите си снимки от армията. После каза, че просто можем да вземем камиона.
Избърсах ръце в късите си панталони, нейното лекомислено поведение ме караше да се чувствам толкова срамежлива, че трябваше да се извърна. Приключих с миенето на чиниите под звука от чупенето на фъстък след фъстък откъм позицията й върху плота, където тя трупаше на недобре оформена купчинка кухите черупки, докато пликчето свърши и Сюзън отиде да търси някой друг, на когото да разкаже историята си.
Момичетата обичаха да се размотават край рекичката, защото там беше по-прохладно, бризът носеше студ, макар че мухите бяха гадни. Обраслите с водорасли камъни, приспивната сянка. Ръсел се бе върнал от града с новия камион и бе донесъл шоколадчета и комикси, чиито страници се омачкаха, преминавайки през ръцете ни. Хелънси изяде шоколадчето веднага и огледа останалите с надигаща се завист. Макар че тя също произлизаше от богато семейство, не бяхме близки. Намирах я за скучна, освен когато се въртеше край Ръсел и детинщините й преследваха определена цел. Нагласяше се като котка, когато той я докосваше, държеше се като по-малка дори и от мен, спряна в развитието си по начин, който по-късно щеше да ми се стори патологичен.
— Божичко. Престани да ме зяпаш — възкликна Сюзън и бутна шоколадчето си по-далече от Хелън. — Ти вече изяде твоето. — Фигурата й на брега, докато седеше до мен, пръстите на краката й, които шаваха сред пръстта. Рязкото дръпване, когато някой комар зажужеше до ухото й.
— Само една хапка — изхленчи Хелън. — Само крайчето.
Руз вдигна очи от купчинката ленен плат, която лежеше в скута й. Кърпеше една работна риза на Гай, ситният й шев беше направен с разсеяна прецизност.
— Може да си вземеш малко от моя — обади се Дона, — ако обещаеш да си кротка. — Тя се отправи към Хелън, нейното блокче бе с парченца фъстъци.
Хелън отхапа. Когато се изхили, зъбите й бяха покрити с шоколад.
— Шоколадова йога — изрече тя. Всичко можеше да е йога: миенето на чиниите, чистенето на ламите. Приготвянето на храна за Ръсел. Очакваше се да изпитваш щастие от това да се настройваш към всички ритми, които служеха да те научат.
Пречупи личността си, предложи се като прах на Вселената.
Във всичките книги е описано да звучи така, сякаш мъжете принуждаваха момичетата да го направят. Това не беше вярно, не и през цялото време. Сюзън използваше своя фотоапарат „Суингър“ като оръжие. Предизвикваше мъжете да си свалят дънките. Да изложат на показ своите членове, нежни и голи сред черни гнезда от косми. На снимките те срамежливо се усмихваха, пребледнели от проблясък на вина, с рошави коси и влажни животински очи.
— Във фотоапарата няма лента — обясняваше Сюзън, макар че бе откраднала кутия с филмова лента от магазина. Момчетата се преструваха, че й вярваха. С много неща ставаше по този начин.
Влачех се след Сюзън, след всички тях. Сюзън ми позволява да рисувам с олио за тен слънца и луни върху голия й гръб, докато Ръсел свири банален джазов рефрен на китарата си, нехаен откъс с модулации. Хелън въздиша като страдащо от любов хлапе, каквото всъщност беше, Руз се присъединява към нас с отнесена усмивка, някакъв непознат тийнейджър ни гледа с благодарствено страхопочитание и на никого не му бе необходимо да говори — тишината беше изтъкана от толкова много неща.
Подготвях се вътрешно за вниманието на Ръсел, но това се случи едва след известно време. Той ми кимна загадъчно и разбрах, че трябва да го последвам.