Двете със Сюзън миехме прозорците в главната сграда — подът бе покрит с парчета смачкан вестник и капки оцет, транзисторът свиреше — дори домакинската работа ставаше приятна като бягство от час. Сюзън пееше заедно с радиото, говореше ми щастливо, замълчаваше, радостно отнесена. Изглеждаше различна, когато работехме заедно, сякаш се забравяше и се превръщаше в момичето, което всъщност бе. Странно е да си спомня, че е била само на деветнадесет. Когато Ръсел ми кимна, аз по навик я погледнах. За позволение или прошка, едно от двете. Спокойствието по лицето й се бе превърнало в крехка маска. Търкаше изкорубения прозорец с подновена концентрация. Сви рамене за довиждане, като тръгнах, сякаш нямаше нищо против, макар да усещах зоркия й поглед върху гърба си.
Всеки път, когато Ръсел ми кимнеше по този начин, сърцето ми се свиваше, колкото и странно да бе това. Бях жадна за нашите срещи, жадна да укрепя мястото си сред всички тях, сякаш като правех същото като Сюзън, намирах начин да съм с нея. Ръсел никога не ме чукаше — винаги бяха други неща, пръстите му се движеха в мен с формално безразличие, което приписвах на неговата непорочност. Целите му бяха възвишени, казвах си аз, неопетнени от примитивни грижи.
— Погледни се само — изричаше той всеки път, когато доловеше срам или колебание. Насочваше ме към замъгленото огледало в караваната. — Погледни тялото си. То не е нечие чуждо тяло — равно ми обясняваше. Когато срамежливо се отдръпвах с някакво глупаво извинение, Ръсел ме хващаше за раменете и ме насочваше обратно към огледалото. — Това си ти — казваше той. — Това е Иви. У теб няма нищо друго освен красота.
Думите ми повлияваха, макар и само временно. Изпадах в транс, като видех отражението си — заоблените гърди, дори мекия корем, краката, нашарени от ухапвания на комари. Нямаше нищо за разбиране, нямаше сложни загадки — само очевидния факт на мига, единственото място, където любовта наистина съществуваше.
Накрая ми подаваше кърпа, с която да се почистя, и това ми се виждаше като голямо великодушие.
Когато се върнех в сферата на влияние на Сюзън, винаги имаше кратък период, през който тя се държеше хладно с мен. Дори движенията й ставаха вдървени, сякаш беше стегната в скоби, в погледа й се появяваше унесеност на заспал зад волана човек. Бързо се научих как да й правя комплименти, как да вървя до нея, докато забравеше да се държи резервирано и благоволеше да ми подаде цигарата си. По-късно щеше да ми хрумне, че когато ме нямаше, на Сюзън й липсваше компанията ми, а сдържаността й бе непохватна преструвка. Макар че е трудно да се каже — може би просто се самозалъгвах с това обяснение.
Останалите неща от ранчото току проблясваха като спомен в главата ми. Черното куче на Гай, което те наричаха с най-различни имена. Скитниците, които минаваха през ранчото онова лято, настанявайки се неканени за ден или два, преди да си тръгнат. Заселниците на глупавата мечта, които се появяваха по всяко време на деня с плетените си раници и колите на родителите си. Не виждах нищо непринудено в това как Ръсел бързо ги убеждаваше да се откажат от притежанията си, притискаше ги, така че тяхната щедрост се превръщаше в насила разиграван театър. Даваха му удостоверения за собственост на коли, спестовни книжки, веднъж дори златен венчален пръстен, със зашеметеното и изтощено облекчение на давещ се, който най-накрая се оставя на засмукващия го прилив. Разсейвах се с техните тъжни истории, едновременно мъчителни и банални. Оплаквания от зли бащи и жестоки майки, сходство в историите, което ни караше да се чувстваме като жертви на една и съща конспирация.
Беше един от редките дъждовни дни през онова лято и повечето от нас бяха вътре, в старата всекидневна се носеше влажна и сива миризма като въздуха отвън. По пода имаше нахвърляни одеяла. Чувах бейзболен мач по радиото в кухнята, в пластмасовата кофа капеше дъжд от пробития покрив. Руз масажираше ръцете на Сюзън, пръстите им хлъзгави от лосиона, докато аз четях миналогодишно списание. Хороскопът ми за март 1967-а. Някакво дразнещо лошо настроение бе надвиснало над нас — не бяхме свикнали с ограничения, да бъдем заврени някъде.
Децата се справяха по-добре вътре. Профучаваха за кратко пред погледите ни и продължаваха да следват тайните си мисии. От другата стая се чу трясък от паднал стол, но никой не стана, за да види какво се е случило. Освен Нико, не знаех на кого принадлежат останалите деца — всички те изглеждаха занемарени, с тънки китки и засъхнало край устите им сухо мляко. Няколко пъти бях гледала Нико вместо Руз, бях го държала в ръцете си и бях чувствала приятната му потна тежест. Сресвах косата му с пръсти, оправях заплетеното му герданче от зъби на акула. Всички тези напълно осъзнати майчински грижи, грижи, които доставяха повече удоволствие на мен, отколкото на него, ми позволяваха да си въобразявам, че само аз имам силата да го успокоя. Нико не оказваше съдействие в тези моменти на нежност, разваляше безцеремонно магията, сякаш усещаше добрите ми чувства и ги ненавиждаше. Подръпваше малкото си пишле към мен. Искаше сок с пищящ фалцет. Веднъж ме удари толкова силно, че ми остана синина. Наблюдавах го как кляка и се изхожда върху бетона до басейна, изпражнения, които понякога измивахме с маркуча, а понякога не.