Хелън слезе от горния етаж в тениска с щампа на Снупи и твърде големи чорапи, червените пети се бяха събрали на глезените й.
— Някой иска ли да играем на зарове?
— Не — отсече Сюзън. Прие се, че отказва от името на всички ни.
Хелън се отпусна в едно оголено кресло, на което му липсваха възглавниците. Зарея поглед към тавана.
— Все още капе — отбеляза. Всички я игнорираха. — Някой може ли да свие един джойнт? — попита. — Моля?
Когато никой не й отговори, тя се присъедини към Руз и Сюзън на пода.
— Моля, моля, моля? — повтори и зарови глава в рамото на Руз, навря се в скута й като куче.
— О, просто го направи — изпъшка Сюзън. Хелън скочи, за да донесе кутията от фалшива слонова кост, в която държаха запасите, а Сюзън ме погледна и извъртя очи. Отвърнах с усмивка. Не беше толкова лошо да сме вътре, помислих си. Всички ние, струпани в една стая като спасени от Червения кръст, а на печката вреше вода за чай. Руз се бе заловила за работа до прозореца, където падащата през нееднородната дантела на пердето светлина имаше цвят на алабастър.
Спокойствието беше нарушено от внезапното хленчене на Нико, който дотърча в стаята, преследвайки едно малко момиченце с къса коса — то държеше огърлицата от зъби на акула на Нико и между тях се разрази битка със зъби и нокти, примесена с джафкане. Сълзи, дращене.
— Хей — извика Сюзън, без да вдига поглед и децата се смълчаха, макар че продължаваха да се гледат яростно. Дишаха тежко като пияници. Всичко изглеждаше наред, бързо разрешено, докато Нико не одраска лицето на момиченцето, разкървави го със своите прекомерно израснали нокти и писъците се удвоиха. Детето покри с две ръце бузката си и зарева така, че се показаха бебешките му зъбки. Даваше да се разбере колко бе нещастно.
Руз с усилие се изправи на крака.
— Миличък — протегна ръце тя, — миличък, трябва да си добър. — Направи няколко крачки към Нико, който също започна да пищи и се тръшна с всичка сила върху пелената си. — Стани — нареди му Руз, — хайде, миличък.
Опита се да го хване за раменете, но той се бе отпуснал и не искаше да бъде преместен. Момиченцето се успокои, зяпайки щуротиите на Нико, който се отскубна от майка си и заблъска главата си в пода.
— Миличък — започна Руз, като повиши тон, — не, не, не — но той продължаваше, очите му потъмняха и се свиха като тъмни малки копчета от удоволствие.
— Божичко — изсмя се Хелън, странен смях, който не спираше. Не знаех какво да правя. Спомних си безпомощната паника, която изпитвах понякога, когато наглеждах децата, осъзнавайки, че това дете не е мое и е извън контрола ми, но дори Руз изглеждаше парализирана от същото притеснение. Сякаш очакваше истинската майка на Нико да дойде и да оправи всичко. Той бе почервенял от усилие, главата му се блъскаше в пода. Викаше, докато не чу стъпките по верандата — беше Ръсел и видях как лицата на всички оживено се стегнаха.
— Какво става? — попита той. Носеше една от старите ризи на Мич, по чиято платка имаше избродирани големи кървавочервени рози. Беше бос и целият мокър от дъжда.
— Питай Руз — изчурулика Хелън. — Хлапето е нейно.
Руз измърмори нещо, думите й накрая звучаха ядосано, но Ръсел не отвърна по същия начин. Гласът му бе спокоен, сякаш рисуваше кръг около детето и изнервената майка.
— Отпусни се — произнесе напевно той. Нямаше да допусне никой в стаята да е разстроен, от погледа му нервната атмосфера утихна. Дори Нико изглеждаше по-предпазлив в присъствието на Ръсел, гневното му избухване стана някак кухо, сякаш бе дубльор на самия себе си. — Малко човече — обърна се към него Ръсел, — ела тук и говори с мен.
Нико изгледа кръвнишки майка си, но очите му безпомощно бяха привлечени от Ръсел. Детето издаде напред дебелата си долна устна и започна да си прави сметка.
Ръсел остана прав до вратата, без да се навежда нетърпеливо и разлигавено, както правеха някои възрастни с децата, а Нико остана тих в основни линии, задоволявайки се със скимтене. Хвърли още един бърз поглед от майка си към Ръсел и обратно, преди най-накрая да изтича до него и да се остави да бъде вдигнат.