— Въртях се покрай тях само няколко месеца — обясних. — Не беше кой знае какво.
Джулиан изглеждаше разочарован. Представих си жената, която виждаше, когато ме погледнеше: несресаната й коса, бръчките от тревоги около очите й.
— Но да — продължих, — прекарах доста време там.
Допълнението ме върна категорично в неговата сфера на заинтересованост.
И така оставих този миг да отмине.
Не му казах как съм искала никога да не бях срещала Сюзън. Как съм искала да си бях останала на сигурно място в спалнята си сред голите хълмове близо до Петалума, където върху полиците за книги плътно се притискаха гръбчетата от златисто фолио на любимите ми детски книжки. И наистина желаех това. Но някои нощи, когато не можех да заспя, бавно белех ябълка над кухненската мивка и оставях спиралата да се удължи под блясъка на ножа. С тъмната къща около мен. Понякога не го усещах като съжаление. Усещах го като липса.
Джулиан избута Саша в другата спалня с жестове на миролюбив козар. Попита ме дали имам нужда от нещо, преди да ми пожелае лека нощ. Изненадах се — напомни ми за момчетата в училище, които ставаха по-учтиви и функционираха по-добре под въздействието на наркотици. Грижливо измиваха чиниите от семейната вечеря, докато бяха под упойващо влияние, хипнотизирани от халюциногенната магия на сапуна.
— Приятни сънища — каза Джулиан и се поклони леко като гейша, преди да затвори вратата.
Чаршафите на леглото ми бяха в безпорядък, усещането за страх продължаваше да витае из стаята. Колко нелепо се бях държала. Да се изплаша толкова много. Но дори изненадата от присъствието на други безобидни хора в къщата ме бе разстроила. Не желаех душевният ми упадък да излиза на показ дори и случайно. Да живееш сам беше плашещо в това отношение. Нямаше пред кого да контролираш поведението си, начините, по които разкриваш своите примитивни желания. Като пашкул, изплетен около теб, направен от твоите собствени наклонности, който винаги те изолира от структурата на истинския човешки живот.
Все още бях нащрек и положих усилия да се отпусна, да регулирам дишането си. Къщата беше безопасно място, казах си, бях добре. Внезапно изглеждаше абсурдно, неловкият ни сблъсък. През тънката стена чувах шумовете от настаняването на Саша и Джулиан в другата стая. Подът скърцаше, вратите на гардероба се отвориха. Вероятно постилаха чаршафи върху голия матрак. Изтупваха натрупалия се с годините прах. Представих си как Саша гледа семейните снимки на полицата, Джулиан като дете, което държи гигантски червен телефон. Джулиан на единадесет или дванадесет върху борда на кораб за наблюдение на китове, удивеното му лице, опръскано със солена вода. Тя вероятно наслагваше цялата тази невинност и чаровност върху вече почти зрелия мъж, който бе съблякъл панталоните си и тупаше по леглото, подканяйки я да се присъедини към него. Неясните останки от аматьорски татуировки се стелеха по ръцете му.
Чух скърцането на матрак.
Не бях изненадана, че ще се чукат. Но след това долетя гласът на Саша, която стенеше като в порнофилм. Високо и смразяващо кръвта. Не знаеха ли, че съм в съседната стая? Обърнах се с гръб към стената и затворих очи.
Джулиан ръмжеше.
— Ти курва ли си? — попита той.
Дъската на леглото се блъскаше в стената.
— Казвай!
По-късно си помислих, че Джулиан трябва да е знаел, че чувах всичко.
1969 година
1
Беше краят на шестдесетте или лятото преди края и изглеждаше наистина така — безкрайно, аморфно лято. „Хейт“[2] бе населен от облечени в бяло членове на „Процесът“[3], които раздаваха своите брошури в бледобежов цвят на овес, жасминът покрай пътищата през онази година цъфтеше особено буйно и волно. Всеки беше в добро здраве, с тен и богато натруфен с украшения, а ако някой нямаше такива, това също бе нещо — можеше да е лунно създание, шифон върху абажура на лампите, на диета от кичари[4], което оставяше петна от куркума по чиниите.
Но всичко това се случваше някъде другаде, не в Петалума с неговите фермерски къщи със скосени покриви и спряния за постоянно пред ресторанта „Хай Хоу“ покрит фургон. Парещите от слънцето тротоари. Бях на четиринадесет, но изглеждах много по-малка. Хората обичаха да ми го казват. Кони се кълнеше, че мога да мина за шестнадесетгодишна, но ние с нея си казвахме доста лъжи една на друга. Бяхме приятелки през цялото време в основното училище, Кони ме чакаше търпеливо като крава пред класните стаи, цялата ни енергия отиваше да играем театъра на приятелството. Тя беше закръглена, но не се обличаше като такава, носеше изрязани памучни блузки с мексиканска бродерия и твърде тесни поли, които оставяха зачервен ръб по горната част на бедрата й. Винаги я харесвах по начин, за който изобщо не ми се налагаше да се замислям, като факта, че двете ми ръце си бяха мои.