— Ето го малкото човече — каза Ръсел, а ръцете на Нико се бяха увили плътно около врата му и си спомням колко странно ми бе да видя как лицето на Ръсел се променяше, докато говореше на момчето. Израженията му се редуваха, ту гротескни, ту глуповати, като на някой палячо, макар гласът му да остана спокоен. Умееше да прави това. Да се променя, за да е в хармония с другия човек, както водата приема формата на съда, в която е излята. Той можеше да бъде всички тези неща едновременно: мъжът, който пъхаше извитите си пръсти в мен. Мъжът, който получаваше всичко безплатно. Мъжът, който чукаше Сюзън понякога грубо, а понякога нежно. Мъжът, който шепнеше на малкото момче, а гласът му леко драскаше ухото му.
Не чувах какво казва Ръсел, но Нико преглътна плача си. Лицето му беше развълнувано и мокро: изглеждаше щастлив просто да бъде в нечии ръце.
Карълайн, единадесетгодишната братовчедка на Хелън, беше избягала от вкъщи и остана за известно време. Тя живеела в Хейт, но там имало полицейска акция — бе пътувала до ранчото на автостоп с портфейл от волска кожа и овехтяло палто от лисици, което милваше с изплашена загриженост, сякаш не желаеше никой да види колко много обича дрехата.
Ранчото не беше чак толкова далеч от Сан Франциско, но не ходехме там много често. Отидох само веднъж със Сюзън, за да вземем половин килограм трева от една къща, която тя шеговито наричаше Руското посолство. Мисля, че бяха някакви приятели на Тай, старото свърталище на сатанистите. Входната врата бе боядисана в катранено черно — Сюзън видя колебанието ми и ме хвана под ръка.
— Изглежда обречено, а? — попита тя. — Първоначално и аз така си мислех.
Когато ме придърпа по-близо, усетих как се блъснах в хълбока й. Миговете на благоразположение винаги ми се струваха зашеметяващи.
След това двете се разходихме до Хълма на хипитата. Небето посивя, закапа дъжд, наоколо беше пусто, като се изключи, че човек се спъваше в бездиханните, но още живи наркомани. Положих усилия да изтръгна някакви вибрации от въздуха, но не се получаваше нищо — почувствах се облекчена, когато Сюзън също прекрати опитите си да търси някакъв смисъл във всичко това.
— Господи — възкликна тя, — тук е истинско бунище.
Накрая пак се върнахме в парка, мъглата съвсем доловимо се стичаше на капки от евкалиптовите дървета.
Прекарвах почти всеки ден в ранчото, като изключим кратките престои в дома ми, за да се преоблека или да оставя бележка на кухненската маса за майка ми. Бележки, които подписвах с „твоя любяща дъщеря“. Наслаждавах се на прекалената привързаност, за която се бе освободило място чрез моето отсъствие.
Знаех, че започвам да изглеждам различно, седмиците работа в мръсотията на ранчото оставяха видими следи. Косата ми бе изсветляла от слънцето, с остри връхчета, от нея продължаваше да се носи лек мирис на дим дори след като я измиех с шампоан. Голяма част от дрехите ми бяха станали собственост на ранчото, превръщаха се в облекла, които често не успявах да разпозная като мои: Хелън се правеше на шут, надянала някога любимата ми каубойска риза, сега скъсана и с петна от сок от праскови. Обличах се като Сюзън, в похотлива смесица, подбрана от общите купчини, дрехи, чиято нееднородност демонстрираше враждебност към големия свят. Веднъж бях отишла до „Хоум маркет“ с нея, тя се бе докарала с горнище на бански и отрязани панталони. Наблюдавахме как другите пазаруващи мятаха кръвнишки погледи и се изчервяваха от възмущение, забелязваха ни с крайчеца на окото, след което откровено се зазяпваха в нас. Смеехме се е налудничаво, безпомощно сумтене, като че ли пазехме някаква безумна тайна и всъщност бе точно така. Жената, която изглеждаше, сякаш ще заплаче от объркано отвращение, стиснала ръката на дъщеря си, не знаеше, че омразата й просто ни правеше по-силни.
Подготвях се за евентуални срещи с майка ми, като се измивах благочестиво: взимах си душ, като стоях под горещата вода, докато кожата ми не се покриеше с червени петна, а косата ми не станеше хлъзгава от балсама. Обличах си обикновена тениска и бели памучни шорти, неща, които вероятно щях да нося, ако бях по-малка, опитвайки се да изглеждам достатъчно пречистена и безполова, за да успокоя майка си. Макар че вероятно не беше нужно да се старая толкова — тя не ме оглеждаше достатъчно внимателно, за да оцени старанието ми. В случаите, когато успявахме да вечеряме заедно, почти изцяло в мълчание, тя човъркаше храната си като капризно дете. Измисляше си причини да говори за Франк, празни прогнози за времето на собствения си живот. Можех да бъда който и да е. Една вечер не си дадох труд да се преоблека и се появих на масата, облечена в муселиново горнище с връзка на врата, което оставяше корема ми гол. Майка ми не каза нищо, ровеше с лъжица в ориза си с разсеяно изражение, докато внезапно сякаш си спомни за присъствието ми. Хвърли ми кос поглед.