Не го казвах на глас на себе си и дори не мислех твърде много за това. Накъде отиваха нещата със Сюзън. Човъркащото ме безпокойство, което изпитвах, когато тя изчезнеше с Ръсел. Как не знаех какво да правя без нея, как търсех Дона или Руз като изгубено хлапе. Всеки път, когато се връщаше, вмирисана на изсъхнала пот и грубо се бършеше между краката с кърпа за миене на съдове, сякаш не й пукаше, че я гледам.
Изправих се, когато видях колко нервно Карълайн опипва с пръсти гривната, която й бях дала.
— Ще си взема една цигара — казах и й се усмихнах.
Сюзън ме хвана под ръка.
— Но ние ще храним ламите — заяви тя. — Не искаш те да умрат от глад, нали? Да загинат?
Поколебах се и Сюзън се протегна, за да си поиграе с кичур от косата ми. Тя постоянно правеше такива неща: оправяше ръбове по блузата ми, веднъж натика нокътя на пръста си между предните ми зъби, за да извади останала храна. Нарушаваше границите, за да ми покаже, че те не съществуват.
Желанието на Карълайн да бъде поканена бе толкова крещящо, че почти се почувствах засрамена. Но това не ме спря да последвам Сюзън отвън, като се извиних на момичето със свиване на рамене. Усещах как то ни наблюдаваше, докато излизахме. Прикритото внимание на дете, онова безмълвно разбиране. Видях, че разочарованието вече бе нещо познато за него.
Оглеждах хладилника на майка ми, стъклените буркани, омазани със засъхнало разлято съдържание. Изпаренията от кръстоцветни зеленчуци, увити в найлонови пликове. Нищо за ядене, както обикновено. Малки неща като това ми напомняха защо предпочитах да съм някъде другаде. Когато чух стъпките й пред входната врата, шумното тракане на тежките й бижута, опитах да се измъкна, без да се срещаме.
— Иви — извика тя и влезе в кухнята. — Почакай малко.
Бях задъхана от пътуването с колело от ранчото и се намирах в последния стадий на наркотичен унес. Постарах се да примигна нормален брой пъти, да се представя с безизразно лице, което нямаше да й подскаже нищо.
— Хванала си толкова много тен — заяви тя и вдигна ръката ми, а аз свих рамене. Лениво помилва нагоре-надолу косъмчетата по ръката ми, след което се спря. Между нас настъпи неловък миг. Тогава ми хрумна: най-сетне бе усетила, че парите по малко намаляват. Мисълта за нейния гняв не ме уплаши. Постъпката ми беше толкова абсурдна, че оставаше защитена от своята нереалност. Почти бях започнала да вярвам, че наистина никога не съм живяла тук, чувството на необвързаност бе толкова силно, докато се промъквах през къщата по поръчка на Сюзън. Ровенето из чекмеджето с бельо на майка ми, огледът на коприни с цвят на чай и размъкнати дантели, докато не се натъкнах на руло с банкноти, хванато с ластиче за коса.
Майка ми смръщи вежди.
— Слушай — започна тя. — Сал те е видяла на шосе „Адоби“ тази сутрин. Сама.
Опитах се да запазя лицето си безизразно, но се почувствах успокоена — това просто бе една от тъпите забележки на Сал. Разправях на майка ми, че ходя в къщата на Кони. И през някои вечери си оставах у дома, за да държа баланса под контрол.
— Сал каза, че там имало някакви много странни хора — продължи майка ми. — Някакъв си мистик или нещо подобно, но както звучи… — Лицето й се изкриви.
Разбира се — тя щеше да се влюби в Ръсел, ако той живееше в имение в Марин, ако в басейна му плуваха гардении и ако взимаше на богатите жени по петдесет долара, за да им тълкува астрологията. Колко прозрачна ми се виждаше тя тогава, постоянно нащрек срещу нещо по-незначително, дори когато отваряше вратата на къщата за всеки, който й се усмихнеше. За Франк и неговите ризи с бляскави копчета.
— Никога не съм го срещала — отвърнах със спокоен глас. Така че да разбере, че лъжа. Лъжата кръжеше там, а аз наблюдавах как майка ми се опитваше да изтръгне отговор.
— Само исках да те предупредя — предаде се тя. — За да знаеш, че този тип е някъде там. Очаквам вие двете с Кони да се грижите една за друга, ясно?
Виждах колко силно желаеше да избегне караницата, как с голямо усилие се задоволи с компромисния вариант. Предупреди ме, така че бе сторила каквото се изискваше. Това означаваше, че все още ми е майка. Позволяваше й да смята, че е вярно — кимнах и тя се успокои. Косата й бе пораснала. Беше облечена в нов потник с плетени презрамки, кожата на раменете й бе оголена и разкриваше бледи следи от бански костюм — нямах представа кога или къде бе плувала майка ми. Колко бързо се бяхме отчуждили една от друга, като нервни съквартирантки, които се засичат по коридорите.
— Е — въздъхна тя.
За миг зърнах предишната си майка, остатъка от изтощена любов на лицето й, но тя бързо изчезна, когато гривнитв й издадоха тенекиен звук и се спуснаха надолу по ръцете й.