— В хладилника има ориз с месо — уведоми ме майла ми, а аз издадох гърлен звук, означаващ, че може и да хапна, макар и двете да знаехме, че няма да го направя.
8
Полицейските снимки от къщата на Мич я правят да изглежда тясна и призрачна, сякаш е била предопределена за съдбата си. Дебелите напукани греди по тавана, каменната камина, многото й нива и коридори, като нещо от литографиите на Ешер, които Мич вземаше от една галерия в Саусалито. Когато за първи път се озовах пред къщата, си спомням, че си помислих, че е неизползвана и пуста като крайбрежна църква. Имаше много малко мебели, големите прозорци бяха във формата на обърнато V. Зигзагообразни плочки, широки и плитки стъпала. От входната врата вече се виждаше черната повърхност на залива, разпрострял се оттатък къщата, тъмният скалист бряг. Големите плаващи къщи, които се блъскаха кротко една в друга като кубчета лед.
Мич ни наливаше напитки, а Сюзън отвори хладилника му. Тананикаше си някаква песничка и надничаше по рафтовете. Издаваше одобрителни и неодобрителни звуци, повдигна станиола на една купа, за да помирише нещо. Изпитвах страхопочитание към нея в такива мигове. Колко дръзко се държеше тя в света, в нечия чужда къща. Наблюдавах отраженията ни, които трептяха върху черните прозорци, косите ни, спуснати по раменете. Ето ме тук, в кухнята на този известен мъж. Човекът, чиято музика слушах по радиото. Заливът от външната страна на вратата блестеше като лачена кожа. И колко доволна бях да съм там със Сюзън, която сякаш вдъхваше живот на тези неща.
Мич имаше среща с Ръсел по-рано същия следобед — спомням си, че обърнах внимание колко бе странно, че Мич закъсня за нея. Минаваше два часът, а ние все още го чакахме. Мълчах като всички останали, а тишината между нас нарастваше. Една конска муха ме ухапа по глезена. Не исках да я пропъдя, осъзнавах, че Ръсел беше на няколко метра разстояние, седнал на един стол със затворени очи. Чувах как хъмкаше под нос. Той бе решил, че ще е най-добре там Мич да се натъкне на него, заобиколен от своите момичета и с Гай до себе си, трубадура със своята публика. Беше готов за изпълнение, китарата лежеше на коленете му. Босите му ходила ритмично потрепваха.
Имаше нещо в начина, по който Ръсел опипваше с пръсти китарата, притискаше безмълвно струните — беше нервен по начин, който все още не знаех как да разчета. Той не вдигна очи, когато Хелън започна да шепне на Дона, съвсем тих шепот. Нещо за Мич вероятно или за някоя глупост, която бе казал Гай, но когато Хелън продължи да говори, Ръсел се изправи на крака. Без да бърза, остави китарата върху стола си, спря, за да се увери, че беше стабилна, след което бързо отиде при Хелън и я зашлеви през лицето.
Тя импулсивно изскимтя, странен шепнещ звук. Оскърблението в ококорените й очи бързо премина в извинение, примигваше бързо, за да не потекат сълзите.
За първи път виждах Ръсел да реагира по подобен начин, гневното му поведение да е насочено към някой от нас. Не бе възможно да я е ударил — глупавата помпозност на слънцето правеше това невъзможно, както и следобедният час. Тази представа беше твърде нелепа. Огледах се, за да потърся потвърждение за плашещия разрив, но всички се бяха вторачили многозначително встрани или бяха поставили на лицата си неодобрителни маски, сякаш Хелън сама си бе виновна. Гай се почеса зад ухото и въздъхна. Дори Сюзън изглеждаше отегчена от случилото се, сякаш не беше нещо по-различно от едно ръкостискане. Киселото усещане в гърлото ми, внезапно обзелият ме отчаян шок, всичко изглеждаше като провал.
Но съвсем скоро Ръсел вече милваше косата на Хелън, опъваше двете й несиметрично разположени опашки. Пошепна нещо в ухото й, което я накара да се усмихне и да кимне като кукла бебе с глуповати очи.
Когато Мич най-сетне се появи в ранчото, час по-късно, той носеше така необходимите ни провизии: кашон с наредени консерви боб, изсушени смокини и течен шоколад. Твърди като камък круши, всяка увита в розова книжна салфетка. Остави децата да се катерят по краката му, макар обикновено да ги отпъждаше.
— Здрасти, Ръсел — поздрави Мич. По лицето му бяха избили капчици пот.
— Отдавна не сме се виждали, братко — отвърна Ръсел. Усмихваше се спокойно, макар да не стана от стола си. — Как върви Голямата американска мечта?
— Нещата са добре, човече — заяви Мич. — Съжалявам, че закъснях.
— Не съм те чувал от известно време — каза Ръсел. — Късаш ми сърцето, Мич.
— Бях зает — оправда се мъжът. — Много неща се случват.