— Винаги се случват много неща — контрира Ръсел. Той ни огледа, спря за дълго погледа си върху очите на Гай. — Не мислиш ли? Изглежда, сякаш много неща се случват и точно това е животът. Мисля, че спира едва когато умреш.
Мич се засмя, сякаш всичко беше наред. Раздаваше цигарите, които бе донесъл, храната като един потящ се Дядо Коледа. Книгите щяха да идентифицират този ден като момента, в който нещата между Ръсел и Мич се бяха преобърнали, макар че по онова време не знаех нищо за това. Не успях да уловя никакъв смисъл в напрежението между тях, гневът на Ръсел изглеждаше приглушен заради спокойния му, снизходителен външен вид. Мич бе дошъл да съобщи на Ръсел лошата новина, че в крайна сметка нямаше да има сделка за записване на албум: цигарите, храната, всичко останало трябваше да послужи за утеха. Ръсел бе преследвал Мич от седмици за предполагаемата звукозаписна сделка. Беше го притискал непрекъснато, докато накрая го бе сломил. Изпращал бе Гай да предава загадъчни съобщения на Мич, които варирали от заплахи до любезности. Ръсел се бе опитвал да получи това, което вярваше, че заслужава.
Пушихме малко трева. Дона направи сандвичи с фъстъчено масло. Седях в кръглата сянка, хвърляна от един дъб. Нико тичаше наоколо с едно от другите хлапета, по брадичките им имаше засъхнали остатъци от закуската. Той разкъса с една пръчка торбата за боклук, която се разпиля навсякъде — никой друг освен мен не обърна внимание. Кучето на Гай беше на поляната, ламите стъпваха неспокойно, като повдигаха високо крака. Хвърлях крадешком погледи към Хелън, която изглеждаше така или иначе искрено щастлива, сякаш спречкването с Ръсел бе част от някакъв ритуал за внасяне на спокойствие.
Плесницата трябваше да бъде по-обезпокоителна. Исках Ръсел да е мил и той бе такъв. Исках да съм близо до Сюзън и затова вярвах в нещата, които ми позволяваха да остана там. Казах си, че има и такива, които не разбирах. Повторих думите, които чух Ръсел да изрича преди това, оформих ги в обяснение. Понякога му се налагаше да ни наказва, за да демонстрира любовта си. Не бе искал да го стори, но трябваше да ни кара да вървим напред за доброто на групата. Това бе наранило и него.
Нико и другото хлапе бяха изоставили купчината с боклуци, клечаха в тревата, а пълните им пелени бяха провиснали. Говореха бързо едно на друго със сериозни, сякаш азиатски гласове и със спокойна, рационална интонация, като споделяне между двама малки мъдреци. Внезапно избухнаха в истеричен смях.
Денят преваляше. Пиехме от мръсното наливно вино, което продаваха на галони в града, утайката оставяше петна по езиците ни, жегата беше отвратителна. Мич се бе изправил на крака, готов да си тръгва.
— Защо не отидеш с Мич? — предложи Ръсел. Стисна ръката ми, давайки ми таен сигнал.
Дали двамата с Мич си размениха погледи? Или може би си въобразявах, че съм станала свидетел на техния мълчалив диалог. Движенията и всички действия през деня бяха забулени в неяснота, по някакъв начин се оказа, че беше привечер и двете със Сюзън возехме Мич обратно към дома му, като профучавахме по задните пътища на Марин с неговата кола.
Мич седеше на задната седалка, Сюзън шофираше. Аз бях до нея. Постоянно хвърлях погледи в огледалото към Мич, който бе потънал в безцелен унес. После се сепваше и се връщаше към реалността и себе си, гледайки ни с почуда. Не разбирах напълно защо бяхме избрани да го закараме до дома му. Информацията се разпространяваше селективно, така че единственото, което знаех, беше, че трябваше да съм със Сюзън. Всички прозорци бяха отворени за миризмата на лятна пръст и тайнственото проблясване на други шосета и друг живот по този тесен път в сянката на връх Там[19]. Навитите градински маркучи, красивата магнолия. От време на време Сюзън караше в погрешната лента и ние пищяхме от щастлив и объркан ужас, макар че в моите викове имаше еднообразие: не вярвах, че някога изобщо би могло да се случи нещо лошо в действителност.
Мич се преоблече в бяла, подобна на костюм пижама, сувенир от триседмично пребиваване във Варанаси. Подаде и на двете ни чаши — долових медицинския мирис на джин и нещо друго с горчив дъх. Пиеше се лесно. Бях почти патологично надрусана и продължавах да поглъщам, а носът ми започна да се запушва. Засмях се леко на себе си. Изглеждаше толкова странно да съм в къщата на Мич Луис. Отрупана със светилища и мебели, които изглеждаха нови.
— „Джеферсън Еърплейн“ живяха тук няколко месеца — обясни той. Премигна тежко. — С едно от онези кучета — продължи и се огледа из къщата. — Голямо и бяло. Как ги наричат? Нюфаундленд? Разора цялата морава.