Не му пукаше, че не му обръщахме внимание. Беше дезориентиран, гледаше изцъклено. Рязко се изправи и пусна една плоча. Увеличи звука толкова много, че се стреснах, но Сюзън се засмя и го помоли да усили още. Това бе неговата собствена музика, което ме накара да се засрамя. Големият му корем издуваше дългата му риза, падаща свободно като рокля.
— Вие сте момичета за забавление — разсеяно изрече Мич. Гледаше как Сюзън започна да танцува. Мръсните й крака върху белия килим. Беше намерила пиле в хладилника и си бе откъснала с пръсти голямо парче, което дъвчеше, докато движеше бедрата си.
— Пиле по хавайски — коментира Мич. — От ресторанта „Трейдър Викс“.
Какъв банален коментар — двете със Сюзън се спогледахме.
— Какво? — попита Мич. Когато продължихме да се смеем, той също се разсмя. — Забавно е — и пусна музиката отново. Непрекъснато повтаряше как някакъв актьор, когото познавал, харесал песента. — Наистина я разбра — обясняваше Мич. — Не можеше да спре да я пуска. Действително музикален тип.
За мен бе нещо ново, че можеш да се държиш с известен човек по такъв начин, все едно не е нищо специално, че можеш да забележиш колко е разочароващ във всяко отношение, колко е обикновен, да обърнеш внимание как кухнята му мирише на неизхвърлен боклук. Призрачните квадрати по стената, където някога бе имало окачени картини, златните плочи, опрени върху перваза, все още опаковани в найлон. Сюзън се държеше така, сякаш само двете с нея имахме значение и всичко това бе просто малка игра, която играехме с Мич. Той бе фонът на по-голямата история — нашата, и ние го съжалявахме, и му бяхме признателни за жертвоприношението в името на нашето удоволствие.
Мич имаше малко кока и бе почти болезнено да го гледам как я изсипва внимателно върху една книга за трансцендентална медитация, втренчен в собствените си ръце със странно отчуждение, сякаш не му принадлежаха. Оформи три линии, след което се вторачи в тях. Засуети се, докато не оформи едната значително по-голяма и не я изсмърка бързо, дишайки тежко.
— Аххх — възкликна той и се облегна назад, шията му бе оголена и настръхнала, със златиста набола брада. Подаде книгата на Сюзън, която се доближи с танцова стъпка и изсмърка една линия, а аз се справих с последната.
От коката ми се прииска да танцувам, така че го направих. Сюзън ме сграбчи за ръцете и ми се усмихна. Беше странен миг: танцувахме за Мич, но бях погълната от очите й, от начина, по който тя ме предизвикваше. Наблюдаваше движенията ми с удоволствие.
Мич се опитваше да говори, да ни разкаже някаква история за приятелката си. Колко самотен бил, откакто тя заминала за Маракеш, зарязала го с обяснението, че имала нужда от повече пространство.
— Глупости — непрекъснато повтаряше той. — Ах, че глупости.
Ние му угаждахме: последвах примера на Сюзън, която кимаше, когато той говореше, но ме поглеждаше и извърташе очи или шумно го подтикваше да ни разкаже още. Той говореше за Линда през онази нощ, макар че името й не значеше нищо за мен. Слушах с едно ухо: бях взела една дървена кутийка, която тракаше, пълна с малки сребристи топчета, и я накланях, опитвайки се да ги вкарам в дупките, нарисувани така, че да приличат на устите на дракони.
Линда щеше да бъде бившата му приятелка по времето на убийствата, едва на двадесет и шест, макар това да ми се струваше нереална възраст по онова време, като почукване на далечна врата. Синът й Кристофър беше на пет години, но вече бе посещавал десет страни, увит във вързоп по време на пътуванията на майка си, също като кесията, в която носеше бижутата си във форма на скарабеи. Каубойските ботуши от щраусова кожа, които тя тъпчеше със списания, за да запазят формата си. Линда бе красива, макар да съм сигурна, че лицето й с възрастта е започнало да изглежда цинично или долнопробно. Спеше в леглото със своето малко момче със златиста коса вместо с плюшено мече.
Бях толкова унесена в усещането, че светът пляска с крила около мен и Сюзън, че Мич бе просто едно забавно допълнение — дори не обмислях други възможности. Отидох до тоалетната, използвах странния черен сапун на Мич и надникнах в шкафчето му, пълно с шишенца делаудид[20]. Емайлираният блясък на ваната, леката миризма на белина във въздуха, досетих се, че той има чистачка.
Тъкмо се бях изпишкала, когато някой отвори вратата на тоалетната, без да почука. Стреснах се, инстинктивно опитах да се прикрия. Видях как някакъв мъж хвърли поглед през отвора към голите ми крака, преди бързо да се върне в коридора.
— Извинете — чух го да казва от другата страна на вратата. Една верижка с препарирани птици леко се разклати на мястото си до мивката. — Искрени извинения — повтори мъжът. — Търсех Мич. Съжалявам, че ви притесних.