Усетих как се поколеба от другата страна на вратата, след което тихо тропна по дървото и се отдалечи. Вдигнах късите си панталони. Адреналинът, който се бе натрупал в мен, намаля, но не изчезна. Сигурно бе просто приятел на Мич. Бях нервна от коката, но не изпитвах страх. В което имаше логика: хората винаги със закъснение се сещаха, че непознатите можеха да бъдат всичко друго, но не и приятели. Любовта ни един към друг беше безгранична, цялата Вселена представляваше едно огромно спасително одеяло.
Няколко месеца по-късно щях да осъзная, че това трябва да е бил Скоти Уешлър. Пазачът, който живееше в задната къща, малка, облицована с бяла ламперия колиба с котлон и печка духалка. Човекът, който чистеше филтрите на джакузито, поливаше ливадата и проверяваше дали Мич няма да предозира през нощта. Преждевременно оплешивяващ, с очила с телени рамки, Скоти бил кадет във военна академия в Пенсилвания, преди да отпадне и да се премести на запад. Никога не се отърсил от кадетския си идеализъм: пишел писма на майка си за секвоите, за Тихия океан, използвайки думи като „величествен“ и „великолепен“.
Той щеше да е първият. Който щеше да опита да се съпротивлява, да избяга.
Иска ми се да мога да изстискам от паметта си нещо повече от кратката ни среща. Да вярвам, че когато отвори вратата, съм почувствала лека тръпка от предстоящото. Но нямаше нищо такова, просто зърнах за миг един непознат и почти не се замислих за това. Дори не попитах Сюзън кой бе този мъж.
Всекидневната беше празна, когато се върнах. Музиката гърмеше, от една цигара в пепелника се виеше дим. Стъклената врата, която водеше към залива, бе отворена. Останах изненадана от внезапната близост с водата, когато излязох на верандата, от стената замайващи светлини: Сан Франциско в мъглата.
На брега нямаше никого. Тогава чух изкривено ехо откъм водата. И те бяха там, и двамата, плискаха се сред вълните, които образуваха пяна около краката им. Мич шляпаше в своята бяла премяна, заприличала сега на подгизнал чаршаф, Сюзън с роклята, която наричаше своята премяна на хитрия Зайо Байо. Сърцето ми прескочи — исках да се присъединя към тях. Но нещо ме накара да остана на място. Продължавах да стоя на стълбите, които водеха към пясъка, усещах мириса на омекнало от морската вода дърво. Знаех ли какво щеше да се случи? Видях как Сюзън свали роклята си, отърси се от нея с пиянско затруднение, а после той бе върху нея. Главата му се наведе, за да оближе голите й гърди. И двамата бяха нестабилни във водата.
Гледах по-дълго, отколкото изглеждаше редно. Чувствах се развълнувана и отнесена, когато се обърнах и с олюляване влязох обратно в къщата.
Намалих музиката. Затворих вратата на хладилника, която Сюзън бе оставила отворена. Оглозганият труп на пилето. Пилето по хавайски, както бе настоял Мич: от гледката леко ми се догади. Прекалено розовата плът, която излъчваше хлад. Винаги щях да съм такава, помислих си, човекът, който затваряше хладилника. Човекът, който наблюдаваше от стълбите като призрак, докато Сюзън позволяваше на Мич да прави каквото поиска. В мен започнала се надига ревност. Почувствах странно терзание, когато си представих пръстите му вътре в нея, как тя щеше да има вкус на солена вода. Също и объркване — колко бързо се променяха нещата и как аз отново бях тази, която бе от външната страна.
Химическото удоволствие в главата ми вече бе избледняло, затова единственото, което разпознах, беше липсата му. Не бях изморена, но не исках да седя на дивана и да ги чакам да влязат. Открих една незаключена спалня, която приличаше на стая за гости: легло с леко разбъркани чаршафи, а в шкафа нямаше дрехи. Носеха нечия миризма, а на нощното шкафче бе оставена самотна златна обеца. Замислих се за собствения си дом, за тежестта и усещането на собствените ми завивки — след това изпитах внезапно желание да спя в къщата на Кони. Свита до гърба й в нашата позната ритуална поза, чаршафите й щамповани със закръглени изрисувани дъги.
Лежах в леглото и се ослушвах за някакъв звук от Сюзън и Мич в другата стая. Сякаш аз бях дебеловратият приятел на Сюзън, изпълнена със същия праведен гняв. Не бе насочен към нея, не точно — мразех Мич с ярост, която ме държеше напълно будна. Исках той да знае как тя по-рано му се бе присмивала, да знае точната степен на съжаление, което изпитвах към него. Колко безсилен беше моят гняв, изблик, който нямаше къде да се приземи, и колко познато ми бе това: чувствата ми задушени вътре в мен, като малки полуоформени деца, злобни и настръхнали.