Не бях видяла фонтана. Не го казах.
Очите на Дона сияеха.
— Знаеш ли — разприказва се тя, — родителите на Сюзън всъщност са много богати. Произвеждат пропан или нещо от тоя сорт. Нито някога е била бездомна, нито нещо подобно. — Месеше тестото, докато говореше. — Не се е озовавала в никаква болница. Всичките тези измишльотини, които разказва. Само се одраска с кламер по време на едно щуро наркоманско преживяване.
Чувствах се разколебана от вонята на остатъци от храна, омекнали в мивката. Свих рамене, сякаш ми беше все тая какво се е случило.
Дона продължи.
— Не ми вярваш — заяви тя. — Но е истина. Бяхме горе, в Мендосино. Отседнахме при един фермер, собственик на ябълкови градини. Тя взе твърде много ЛСД и просто започна да се мушка нещо с този кламер, докато не я накарахме да престане. Но дори не й потече кръв.
Когато не отвърнах, Дона блъсна тестото в една купа. Натика го вътре с юмруци.
— Мисли си каквото искаш — сви рамене тя.
Сюзън дойде в спалнята си по-късно, докато се преобличах. Свих се, за да прикрия голотата си: тя забеляза и бе готова да ми се присмее, обаче се въздържа. Видях белезите по китката й, но не дадох воля на неловките въпроси — Дона просто ревнуваше. Не ме интересуваха Дона и нейната втвърдена от вазелина коса, гнусна и миризлива като на воден плъх.
— Снощи беше голямо приключение — подхвърли Сюзън.
Отдръпнах се, когато се опита да ме прегърне.
— О, хайде де, хареса ти — засмя се тя. — Нали те видях.
Направих отвратена гримаса — Сюзън се изсмя. Заех се да оправям чаршафите, сякаш леглото можеше да бъде нещо друго освен едно усойно гнездо.
— Е, всичко е наред — каза Сюзън. — Имам нещо, което ще те развесели.
Мислех си, че ще се извини. Но тогава ми хрумна — тя отново щеше да ме целуне. Мрачната стая стана задушна. Почти почувствах как се случва, неуловимо навеждане… само че Сюзън просто сложи чантата си на леглото, пискюлите се разстлаха върху дюшека. Изглежда, съдържаше нещо особено и тежко. Тя ме погледна триумфално.
— Хайде — подкани ме Сюзън. — Погледни какво има вътре.
Тя ми се намуси, че упорствам и я отвори сама. Не разбирах с какво е пълна, странен метален проблясък. Остри ръбове.
— Извади я — нетърпеливо нареди Сюзън.
Беше златна плоча в стъклена рамка, много по-тежка, отколкото очаквах.
Тя ме сръчна.
— Измамихме го, какво ще кажеш?
Погледът й пълен с очакване — трябваше ли това да обясни нещо? Вгледах се в името, гравирано върху малка плочка: Мич Луис. Албумът „Слънчевият крал“.
Сюзън започна да се смее.
— Майчице, трябва да си видиш лицето в момента. Не знаеш ли, че съм на твоя страна?
Албумът слабо просветваше в тъмната стая, но дори красивият му египетски блясък не успя да ме развълнува — това бе просто артефакт от онази странна къща, нищо чак толкова ценно. От тежестта му ръцете ми вече се бяха изморили.
9
Стреснах се от тропота по верандата, последван от постепенно затихващия смях на майка ми и тежките стъпки на Франк. Бях във всекидневната, просната на стола на дядо ми, и четях едно от списанията „Маккол“ на майка ми. Картинките с хлъзгави като гениталии шунки, покрити с ананас. Лорън Хътън, излегнала се на камениста стръмна скала, със сутиен „Бали“. Майка ми и Франк разговаряха шумно, когато влязоха във всекидневната, но млъкнаха, щом ме забелязаха. Франк бе със своите каубойски ботуши, а майка ми поглъщаше всяка негова дума.
— Милинка. — Очите й бяха замъглени, тялото й леко се поклащаше, достатъчно, за да ми стане ясно, че е пияна и се опитва да го прикрие, макар че розовеещата й шия, открита в шифонената й риза, и бездруго щеше да я издаде.
— Здрасти — отвърнах.
— Какво правиш вкъщи, миличка? — Майка ми дойде, за да ме обгърне с ръце, а аз й позволих въпреки металическата миризма на алкохол по нея, полъха на парфюма й. — Да не би Кони да е болна?
— Не. — Свих рамене. Пак се зачетох в списанието. Следващата страница: момиче, облечено в бледожълта туника, коленичило върху бяла кутия. Реклама на хомеопатичните „Цветни капки“.
— Обикновено си идваш и излизаш толкова бързо — отбеляза тя.
— Просто ми се прииска да съм си у дома — обясних. — Това не е ли и мой дом?
Майка ми се усмихна и погали косата ми.
— Такова хубаво момиче си. Разбира се, че е твоята къща. Не е ли хубаво момиче? — попита тя, като погледна към Франк. — Такова хубаво момиче — повтори, без да се обръща конкретно към някого.
Франк отвърна на усмивката, но изглеждаше неспокоен. Мразех тези нежелани придобити познания — да забелязвам всяка най-дребна промяна във властта и влиянието, в маневрите и внезапните удари. Защо взаимоотношенията не можеха да бъдат реципрочни, двама души постепенно да засилват интереса си с едно и също темпо? Рязко затворих списанието.