Когато тя влезе, бършейки с кърпа краищата на косата си, незабавно се оживих, смених изражението си да изглежда така, сякаш слушах Франк.
— Ти не си ли на същото мнение, Джийн? — попита Франк и я погледна въпросително.
— На кое мнение? — заинтересува се тя.
— Не трябва ли Иви да дойде на карнавала? — попита Франк. — Стогодишнината? Да прави нещо?
Майка ми прие тази концепция, сякаш бе някакво брилянтно хрумване.
— Не зная дали е точно стогодишнина… — започна.
— Ами градското парти — сви рамене Франк, — стогодишнина или каквото е там.
— Но е добра идея — потвърди тя. — Ще си прекараш страхотно.
Усещах как Франк ме наблюдава.
— Да — съгласих се, — разбира се.
— Радвам се, че вие двамата сте си поговорили — срамежливо добави майка ми.
Направих гримаса, събрах чашата и бисквитите си, но тя не забеляза: вече се бе навела, за да целуне Франк. Халатът й се разтвори, видях триъгълник тъмни, осеяни със слънчеви петна гърди, и трябваше да извърна очи.
Градът празнуваше сто и десет години в крайна сметка, а не сто, и неудобният брой бе задал тон за доста оскъдно събитие. Дори да бъде наречено карнавал, изглеждаше твърде щедро, макар че повечето хора от града бяха там. Имаше кутия за волни пожертвования в парка и пиеса за основаването на града в амфитеатъра на гимназията, членовете на ученическия съвет се потяха в костюми от паралелката по драматично изкуство. Бяха затворили пътя за уличен трафик, така че се озовах в една подвижна тълпа от хора, които се бутаха и се опитваха да се възползват от обещанието за забавление и добро прекарване през свободното си време. Съпрузи, чиито лица бяха напрегнати заради наложеното задължение, до тях вървяха деца и съпруги, които имаха нужда от плюшени играчки. Които имаха нужда от бледа, кисела лимонада, хотдог и препечена на скара царевица. Всичко това бе доказателство за добре прекарано време. Реката вече беше задръстена от боклуци, по течението бавно преминаваха торбички от пуканки и хартиени ветрила.
Майка ми бе впечатлена от свръхестествените способности на Франк да ме накара да изляза от къщи. Точно както на Франк му се искаше тя да се впечатли. За да може да си представи вещия начин, по който той щеше да влезе в ролята на баща. Забавлявах се точно толкова, колкото очаквах. Изядох един сладолед във фунийка, хартиената опаковка се размекна и сиропът прокапа върху ръцете ми. Изхвърлих крайчето, но ръцете ми продължиха да лепнат от остатъците дори след като ги избърсах в късите си панталони.
Движех се сред тълпата, влизах и излизах от сенките. Видях деца, които познавах, но те изпълняваха ролята на фон в училище, с никое от тях не бях прекарвала заедно дълго време. Въпреки това безпомощно произнасях собствените и фамилните им имена в ума си. Норм Морович. Джим Шумахер. Основно деца на фермери, чиито ботуши миришеха на изгнило. Техните тихо изречени отговори в час, обаждаха се само когато бъдеха конкретно посочени, лекият кръг от мръсотия, който виждах в обърнатите им нагоре каубойски шапки върху чиновете им. Бяха учтиви и непорочни, по себе си носеха следи от краве мляко, ливади с детелини и малките си сестрички. Нищо общо с жителите на ранчото, те само биха съжалили такива момчета, които все още уважаваха авторитета на баща си или бършеха ботушите си, преди да влязат в кухнята на майка си. Запитах се какво ли правеше Сюзън — плуваше в рекичката вероятно или се излежаваше някъде с Дона или Хелън, може би дори с Мич, мисъл, която ме накара да прехапя устна, прегризвайки със зъби късче нагъната суха кожа.
Трябваше да остана на карнавала още съвсем малко и след това можех да се върна у дома, Франк и майка ми щяха да са удовлетворени от тази доза поето здравословно светско общуване. Опитах да се отправя към парка, но бе претъпкано — парадът беше започнал, откритите багажници на пикапите бяха натежали от хартиени модели на кметството. Банкови служители и момичета в индиански костюми махаха от платформите, шумът от маршируващия оркестър бе оглушителен и потискащ. Промуших се през тълпата и се измъкнах. Придържах се към по-тихите странични улици. Звукът от оркестъра стана по-силен, парадът се извиваше надолу по „Ист Уошингтън“. Смехът, който чух, рязък и изразителен, се вряза и наруши концентрацията ми: още преди да вдигна поглед, знаех, че е насочен към мен.
Беше Кони, Кони заедно с Мей, мрежеста торбичка висеше на китката й. Различих кенче с оранжада и други покупки, напъхани вътре, очертанията на бански под блузата й. В този образ беше закодиран техният дълъг обикновен ден — скуката от жегата, изветрялата оранжада. Банските костюми, които съхнеха на верандата.