Първото ми усещане бе успокоение, като от познатата гледка, когато завиеш по собствената си алея за паркиране. След това настъпи безпокойството, прищракването на натрупващите се факти. Кони ми беше сърдита. Вече не бяхме приятелки. Видях как тя се пребори с първоначалната си изненада. Очите на Мей, които бяха като на ловджийско куче, се присвиха в нетърпеливо очакване на драмата. Скобите караха устните й да изглеждат по-дебели. Двете момичета си размениха няколко прошепнати думи, след което Кони тръгна напред.
— Хей — поздрави предпазливо тя. — Какво става?
Очаквах гняв, присмех, но Кони се държеше нормално, дори бе леко доволна, че ме вижда. Не си бяхме говорили от почти месец. Огледах лицето на Мей за някаква подсказка, но то оставаше упорито безизразно.
— Нищо особено — отвърнах. Трябваше да бъда окуражена от последните няколко седмици, самото съществуване на ранчото намаляваше залозите за очакван драматичен сблъсък, и все пак колко бързо се връщаше старата преданост, подтикът на стадното животно. Исках те да ме харесват.
— И при нас така — каза Кони.
Изпитах внезапна благодарност към Франк — беше хубаво, че бях дошла, хубаво бе да съм край хора като Кони, които не бяха нещо сложно или объркващо като Сюзън, а бяха просто приятели, хора, които познавах, въпреки всякакви ежедневни промени. Как двете гледахме телевизия, докато не ни заболя глава, а очите ни не започнаха да играят, как си стискахме една на друга пъпките по гърбовете на безмилостната светлина в банята.
— Тъпо, а? — посочих към парада. — Сто и десет години.
— Има някаква групичка откачалници наоколо — Мей подсмръкна, а аз се запитах дали по някакъв начин не включваше и мен в тази група. — До реката. Гадни копелета.
— Да — потвърди по-любезно Кони. — Пиесата също беше много глупава. Роклята на Сюзън Тайър бе почти прозрачна. Всички видяха бельото й.
Те си размениха погледи. Ревнувах ги, че могат така да споделят, защото навярно бяха седели заедно в публиката, отегчени и неспокойни под слънцето.
— Може да отидем да поплуваме — подхвърли Кони. Предложението й се стори леко смешно и на двете, а аз се присъединих към тях нерешително. Сякаш разбирах шегата. — Хм. — Кони сякаш потвърждаваше безмълвно нещо на Мей. — Искаш ли да дойдеш с нас?
Трябваше да се досетя, че това нямаше да свърши добре. Че се случваше твърде лесно, че отстъпничеството ми нямаше да бъде допуснато.
— Да плуваме ли?
Мей пристъпи напред и кимна.
— Да, в клуб „Медоу“. Майка ми може да ни закара. Искаш ли да дойдеш?
Мисълта, че мога да отида с тях, бе такъв абсурден анахронизъм, сякаш се разкриваше алтернативна вселена, в която двете с Кони все още бяхме приятелки, а Мей Лопез ни канеше в клуб „Медоу“ да поплуваме. Там можеше да си вземеш млечни шейкове и сандвичи със сирене на грил, гарнирани с тънички късчета препечено сирене. Простички вкусове, храна за деца, всичко се плащаше, като запишеш името на родителя си. Позволих си да се почувствам поласкана, спомняйки си колко непринудено бяхме общували двете с Кони. Къщата й ми бе толкова позната, че дори не се замислях къде се поставяше всяка купичка в шкафа, всяка пластмасова чаша, чиито ръбове бяха оглозгани от миялната машина. Колко приятно изглеждаше всичко, колко простичко, логичните граници на нашето приятелство.
Това бе моментът, в който Мей пристъпи към мен и тръсна кенчето с оранжада напред: напитката ме оплиска по лицето под ъгъл, така че не толкова ме намокри, колкото ме окапа. Ох, помислих си, а стомахът ми се сви. Ох, разбира се. Паркингът се килна на една страна. Оранжадата беше топла и можех да помириша химикалите, отвратителния звук на капките по асфалта. Мей пусна почти празното кенче. То се изтърколи настрани и спря. Лицето й лъщеше като монета от четвърт долар и тя изглеждаше изплашена от дързостта си. Кони беше по-несигурна, лицето й бе като примигваща електрическа крушка, която започна да грее с пълната сила на вниманието й, когато Мей издрънча с чантата си като предупредителен звън.
Течността едва ме бе плиснала. Можеше да е и по-лошо, наистина да ме намокри, вместо този жалък опит, и по някаква причина копнеех да ме бяха намокрили. Исках събитието да бе значително и безмилостно, като начина, по който чувствах унижението си.
— Пожелавам ти забавно лято — изчурулика треперливо Мей и хвана Кони под ръка.
След това те се отдалечиха, чантите им се блъскаха, а звукът от сандалите им ехтеше силно по тротоара. Кони се обърна да ми хвърли поглед, но видях как Мей силно я дръпна. Лееше се рокмузика, която идваше от другата страна на пътя, от отворения прозорец на една кола — стори ми се, че зад волана видях приятеля на Питър, Хенри, но вероятно беше само въображението ми. Представях си по-мащабна конспиративна мрежа зад детинското си унижение, сякаш така то щеше да се превърне в нещо по-хубаво.