Запазих налудничаво спокойно изражение на лицето си, страхувах се, че някой може да ме наблюдава, бях нащрек за някакви признаци на слабост. Макар да съм сигурна, че е било очевидно — чертите ми бяха напрегнати, болезнено настоявах, че съм добре, че това е просто недоразумение, приятелски закачки между момичета. Ха-ха-ха, като смеха зад кадър в „Омагьосване“, който изтриваше ужасеното изражение от бледожълтото марципанено лице на Дарин и го лишаваше от всякакво съдържание.
Бяха изминали само два дни без Сюзън и така лесно успях да си намеря място в скучното течение на юношеския живот — идиотските драми на Кони и Мей. Студените ръце на майка ми, които внезапно се озоваваха върху врата ми, тя сякаш се опитваше да ме стресне, така че да я заобичам. Този ужасен карнавал и моят ужасен град. Трудно ми беше да намеря в себе си гняв към Сюзън, той бе като стар пуловер, сгънат и прибран, за който почти не се сещаш. Но се сетих как Ръсел зашлеви Хелън и тази сценка изплува като кратък проблясък в най-далечния край на мислите ми, тревожен спомен. Винаги имаше начини, чрез които нещата придобиваха смисъл за мен.
На следващия ден се върнах в ранчото.
Открих Сюзън на дюшека й, превита съсредоточено над една книга. Тя никога не четеше и беше странно да я видя така дълбоко унесена. Корицата бе наполовина откъсната и имаше футуристичен пентаграм върху нея, заглавието бе изписано с бял удебелен шрифт.
— За какво става дума? — попитах от прага на вратата. Сюзън стреснато вдигна очи.
— За времето — отвърна тя. — За пространството.
Когато я видях, веднага се върнаха спомени за нощта с Мич, но те бяха нефокусирани, като далечни отражения. Сюзън не каза нищо за отсъствието ми. За Мич. Единственото, което направи, бе да въздъхне и да хвърли книгата на земята. Ощипа кожата на ръката си над лакътя.
— Отпусната е — заяви тя, очаквайки да възразя. Както знаеше, че ще направя.
Беше ми трудно да спя онази нощ, въртях се върху дюшека. Бях се завърнала при нея. Толкова внимателно следях за всеки намек по лицето й, че ми прилошаваше, докато я гледах, но също така бях и щастлива.
— Радвам се, че се върнах — прошепнах, когато мракът ми позволи да произнеса думите.
Сюзън се засмя леко, полузаспала.
— Но винаги можеш да се прибереш вкъщи.
— Сигурно няма да го направя.
— Свободната Иви.
— Говоря сериозно. Не искам никога да си тръгвам.
— Това казват всички хлапета, когато свърши летният лагер.
Виждах бялото на очите й. Преди да успея да кажа нещо, Сюзън въздъхна, тежко и внезапно.
— Много ми е горещо — заяви тя. Изрита завивките и се обърна на другата страна.
Обработка: The LasT Survivors — Daenerys, Daemon, 2018
10
Часовникът в къщата на семейство Дътън шумно тиктакаше. Ябълките в мрежестата кошница изглеждаха восъчни и стари. Виждах снимките на полицата над камината: познатите лица на Теди и родителите му. На сестра му, която се бе омъжила за търговец от „Ай Би Ем“. Продължавах да чакам входната врата да се отвори, някой да установи нашето натрапено присъствие. Слънцето освети една звезда от нагъната хартия на прозореца, така че тя засия. Навярно госпожа Дътън бе отделила време да я залепи, да направи дома си приятен.
Дона изчезна в друга стая, след което отново се появи. Чух потракването на чекмеджета, на неща, които се местят.
Сякаш виждах къщата на семейство Дътън за първи път. Забелязах, че всекидневната бе покрита с килим. Че люлеещият се стол имаше възглавница със зигзагообразни шевове върху седалката, която изглеждаше ръчно направена. Нестабилната антена на телевизора, спарената миризма като от сушени розови листа и подправки във въздуха. Всичко бе подгизнало със знанието, че семейството ще отсъства: подредените документи върху ниската маса, неотвореното флаконче с аспирин в кухнята. Предметите изглеждаха безсмислени в отсъствието на семейство Дътън, които ги събуждаха за живот — също както размазаните глифи на триизмерните картини, преди всичко в тях да се проясни с поставянето на подходящите очила.
Дона непрекъснато се пресягаше да избута нещо от мястото му: дребни неща. Синя чаша с цветя, преместена десет сантиметра наляво. Една от обувките „Пени Лоуфър”, изритана настрани от другата в чифта. Сюзън не докосваше нищо, поне в началото. Тя се спираше върху всичко с очи, поглъщаше го — снимките, поставени в рамки, керамичния каубой. Каубоят накара Дона и Сюзън да проявят слабост и да започнат да хихикат, аз също се усмихвах, но не разбирах шегата — само в стомаха ми имаше странно чувство, яркостта на пустата слънчева светлина.