По-рано този следобед ние трите бяхме отишли на лов за боклуци с една взета назаем кола, понтиак „Транс Ам“, вероятно принадлежащ на Мич. Сюзън включи радиото, беше на вълните на KFRC, звучеше Кей Оу Бейли. Сюзън и Дона изглеждаха пълни с енергия, а същото се отнасяше и за мен. Радвах се, че отново съм сред тях. Сюзън отби до един магазин „Сейуей“ със стъклена витрина, който ми бе познат, както и наклонът на зеления му покрив. Там понякога пазаруваше майка ми.
— Време е за малко мръсна работа — заяви Дона и се застави да се засмее.
Тя се надигна над капака на контейнера, алчна като животно, завърза на възел полата си около бедрата, за да може да се навре надълбоко. Намираше го за вълнуващо, чувстваше се щастлива да бърника из боклука, из мократа пихтия.
На път обратно към ранчото Сюзън направи изявление:
— Време е за малко пътешествие — обяви тя и гръмогласно вербува Дона за плана.
Приятно ми беше да знам, че си мисли за мен, че се опитва да ме предразположи. Забелязах, че пак е склонна към безразсъдства след случката с Мич. Осъзнавах по-добре ухажванията й, начина, по който спираше очите си върху мен.
— Къде? — попитах.
— Ще видиш — отвърна Сюзън и улови погледа на Дона. — Това е като лекарство за нас, малък лек за онова, което ни безпокои.
— Оу — възкликна Дона и се наведе напред. Изглежда, бе разбрала веднага за какво говореше Сюзън. — Да, да, да.
— Трябва ни къща — отсече Сюзън. — Това е първото нещо. Празна къща. — Тя ми хвърли поглед. — Майка ти я няма, нали?
Не знаех какво щяха да правят. Но разпознах нотка на тревожност дори тогава и бях достатъчно разумна да спестя проблемите на собствения си дом. Попреместих се на седалката.
— Вкъщи си е цял ден.
Сюзън изсумтя разочаровано. Но аз вече си мислех за друга къща, която можеше да е празна. И най-спокойно им я предложих.
Давах указания за посоката на Сюзън, наблюдавах как пътищата стават все по-познати и по-познати. Когато Сюзън спря колата, а Дона слезе и намаза с кал първите две числа от регистрационния номер, съвсем леко се разтревожих. Но събрах непозната дотогава смелост, едно чувство, че съм в състояние да премествам границите, и се опитах да се отдам на несигурността. Бях заключена в тялото си по начин, който ми бе непознат. Вероятно се дължеше на осъзнаването, че ще направя всичко, което Сюзън поискаше от мен. Мисълта беше странна — че съществуваше само баналното чувство да се движиш по ярката река на това, което предстоеше да се случи. Че можеше да е толкова лесно.
Сюзън караше безотговорно, не спря на един знак стоп и извръщаше поглед от пътя за дълги промеждутъци от време, унесена в някаква своя фантазия. Зави по моята улица. Портите се изнизваха една след друга като познати мъниста на броеница.
— Там — посочих и Сюзън намали скоростта.
Прозорците на къщата на семейство Дътън бяха едноцветни заради пердетата, каменната настилка на пътеката очертаваше пътя до входната врата. Нямаше паркирана кола под навеса, само лъщящо петно от масло върху асфалта. Колелото на Теди не беше в двора — той също бе излязъл. Къщата изглеждаше празна.
Сюзън паркира колата малко по-надолу по пътя, почти на скрито място, докато Дона бързо влезе в дворчето отстрани на къщата. Мъкнех се след Сюзън, но вървях малко по-назад, тътрех сандалите си през праха.
Тя се обърна към мен.
— Идваш ли или какво?
Засмях се, но бях сигурна, че Сюзън забеляза усилието, което положих.
— Просто не разбирам какво правим.
Тя наклони глава и се усмихна.
— Пука ли ти наистина?
Бях изплашена и не можех да кажа защо. Присмях се на себе си, че позволих на ума си яростно да си въобразява най-лошото. Каквото и да направеха… вероятно щяха да крадат. Не знаех.
— Побързай — подкани ме Сюзън. Виждах, че започва да се изнервя, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Не можем просто да стоим тук.
През дърветата започваха да падат коси следобедни сенки. Дона се появи отново от страничната дървена порта.
— Задната врата е отворена — информира ни тя. Стомахът ми се сви — нямаше начин да спра това, което щеше да се случи. И тогава се появи Тики, тичаше бързо към нас, лаеше ужасно разтревожен. Джафкането разтърсваше цялото му тяло, кльощавите му рамене потрепваха.
— По дяволите — измърмори Сюзън. Дона също отстъпи назад.