Помислих си, че кучето можеше да е достатъчно добро извинение, за да се натъпчем обратно в колата и да се върнем в ранчото. Част от мен желаеше това. Но друга част искаше да задоволи откачения импулс в гърдите ми. Семейство Дътън също изглеждаха виновници, точно като Кони, Мей и родителите ми. Всички бяха под карантината на собствения си егоизъм, на собствената си глупост.
— Почакайте — извиках. — Той ме познава.
Приклекнах и протегнах ръка. Не откъсвах очи от кучето. Тики се приближи и подуши дланта ми.
— Добричкият Тики — казах и го погалих, почесах го под брадичката, след което лаенето спря и ние влязохме вътре.
Не можех да повярвам, че нищо не се случи. Че никакви полицейски коли не свиреха със сирени след нас. Дори след като се прехвърлихме толкова лесно в имота на семейство Дътън, пресичайки невидимите граници. И защо го бяхме направили? Нарушихме неприкосновената цялост на един дом без никаква причина ли? Само за да докажем, че можем да го направим ли? Спокойната маска, изписана по лицето на Сюзън, докато докосваше вещите на семейство Дътън, ме обърка, странната й апатия, дори когато излъчвах необичайна, неразбираема тръпка. Дона разглеждаше някакво съкровище от къщата, дрънкулка от млечнобяла керамика. Надникнах по-отблизо и видях, че бе малка фигурка на холандско момиченце. Колко странно, останките от живота на хората, извадени от контекста. Така неща, които бяха ценни, изглеждаха като боклуци.
Усещането, че нещо в мен се преобръща, стана причина да си спомня един следобед, когато бях съвсем малка и двамата с баща ми се бяхме надвесили над езерото Клиър. Баща ми бе присвил очи заради силното обедно слънце, рибешко бялото на бедрата му под крачолите на банския. Посочил ми бе една пиявица във водата, която се гърчеше, натъпкана с кръв. Той беше доволен, мушкаше пиявицата с пръчка, за да я кара да се движи, но аз бях изплашена. Тъмночерната гадина стана причина вътрешностите ми сякаш да се свлекат, чувство, което изпитах отново там, в къщата на семейство Дътън, когато очите на Сюзън срещнаха моите откъм другия край на всекидневната.
— Харесва ли ти? — попита тя. Леко се усмихна. — Щуро, нали?
Дона се появи на вратата. Ръцете й блестяха, покрити до лактите с лепкав сок, а в пръстите си държеше триъгълен резен диня, с месеста тъкан като на човешки орган.
— Поздрави и приветствия — изрече тя, докато дъвчеше сочния плод.
От Дона се излъчваше някаква почти животинска миризма, процеждаща се като лош дъх, роклята й, чийто подгъв бе овехтял, защото твърде често беше настъпван: колко не намясто изглеждаше тя до лакираната масичка за кафе, край спретнатите пердета. Капки сок от динята се стичаха на пода.
— В мивката има още — посочи с глава. — Много е хубава. — Дона внимателно извади една черна семка от устата си, след което я изстреля с пръсти към ъгъла на стаята.
Бяхме там само около половин час, макар че ми се стори много по-дълго. Включвахме и изключвахме телевизора. Прелиствахме пощата на масата. Последвах Сюзън на горния етаж, питайки се къде бе Теди в момента, къде бяха родителите му. Дали Теди все още чакаше да му донеса наркотиците? Тики ходеше из коридора. Внезапно осъзнах, че познавах семейство Дътън, откакто се помнех. Под окачените снимки можех да различа краищата на тапета, който наскоро бе започнал да се бели, мъничките розови цветчета. Петната от отпечатъци от пръсти.
Често щях да се сещам за къщата. Колко невинно си казвах, че това е просто безобидна забава. Бях безразсъдна, исках пак да спечеля вниманието на Сюзън, да се почувствам, сякаш отново се бяхме подготвили да се изправим срещу света. Разкъсвахме един мъничък шев от живота на семейство Дътън просто за да могат те да се видят различно, макар и за миг. Да забележат леката бъркотия, да се опитат да си спомнят кога са местили обувките си или са сложили часовника си в чекмеджето. Това можеше да е само за добро, мислех си, този принудителен ракурс, тази принудителна гледна точка. Правехме им услуга.
Дона беше в спалнята на родителите, върху роклята си бе надянала дълъг копринен дамски комбинезон.
— Ролсът ще ми трябва за седем часа — заяви тя и размаха бледата материя с цвят на шампанско.
Сюзън изсумтя. Видях стъклено флаконче с парфюм, съборено върху нощното шкафче и златисти гилзи с червило като черупки на раковина върху килима. Сюзън вече преглеждаше бюрото, пъхаше ръка в чорапогащниците с телесен цвят, оформяйки неприлични издутини. Сутиените бяха груби и приличаха на медицински аксесоари, твърди, с метални банели. Вдигнах едно от червилата и отворих капачката, помирисах аромата на талк на портокаловото червено.