— О, да — намеси се Дона, когато ме видя. Тя също взе едно червило и се нацупи подигравателно, преструвайки се, че си слага от него. — Трябва да оставим едно малко съобщение — предложи и се огледа.
— На стените — добави Сюзън. Забелязах, че идеята я развълнува.
Исках да протестирам: да оставим следа изглеждаше почти акт на насилие. Госпожа Дътън ще трябва да изтърка стената, за да го изчисти, макар че вероятно там винаги щеше да остане илюзорна следа от мъхнатите краища на парцала в резултат на цялото търкане. Но си замълчах.
— Рисунка? — попита Дона.
— Направи сърцето — реши Сюзън и се приближи. — Аз ще го направя.
Тогава видях стряскащо видение на Сюзън. Отчаянието, което се разкри, внезапното усещане за зейнало в нея тъмно пространство. Не се замислих на какво е способно това тъмно пространство, само желанието ми да бъда близо до него се удвои.
Сюзън взе червилото от Дона, но не успя да го притисне върху бялата като слонова кост стена, защото чухме шум откъм алеята за паркиране.
— По дяволите — изруга Сюзън.
Веждите на Дона се повдигнаха от леко любопитство: какво щеше да последва?
Входната врата се отвори. Почувствах гадния вкус в устата си, гранясалото известие на страха. Сюзън също изглеждаше изплашена, но страхът й беше сдържан и забавен, сякаш това бе игра на криеница и ние просто се спотайвахме, докато останалите не ни намереха. Разбрах, че бе госпожа Дътън, когато чух звука от високи токчета.
— Теди? — извика тя. — Вкъщи ли си?
Бяха паркирали колата от ранчото надолу по пътя, но все пак: сигурна съм, че госпожа Дътън бе забелязала непознатия автомобил. Може да си бе помислила, че беше на някой приятел на Теди, някой по-голям приятел съсед. Дона се хилеше, ръката й бе притисната до устата. Очите й бяха изпъкнали от напушилия я смях. Сюзън пресилено правеше физиономии да мълчим. Усещах пулса в ушите си. Тики тропаше из стаите на долния етаж и чух как госпожа Дътън му изгука, а той отвърна със задъхано дишане.
— Ехо? — извика тя.
Настъпилата тишина, която последва, изглеждаше очевидно неловка. Жената съвсем скоро щеше да се качи на горния етаж и тогава какво?
— Хайде — прошепна Сюзън. — Да се измъкнем през задния вход.
Дона тихо се смееше.
— По дяволите — ругаеше тя под нос, — по дяволите.
Сюзън остави червилото на бюрото, но Дона не съблече комбинезона, а пъхна пръсти под презрамките.
— Ти ще си първа — обърна се тя към Сюзън.
Нямаше друг начин, освен да минем покрай госпожа Дътън в кухнята.
Тя вероятно се чудеше на розовата пихтия от диня в мивката, на лепкавите петна по пода. Може би започваше да долавя смущението във въздуха, неспокойното усещане за непознати в къщата. Ръката й нервно се вдигаше към гърлото, внезапно я обземаше желание съпругът й да е до нея.
Сюзън тръгна надолу по стълбите, а ние с Дона вървяхме една до друга след нея. Тропотът на краката ни, когато изтърчахме покрай госпожа Дътън, изстрелвайки се с пълна скорост през кухнята. Дона и Сюзън се заливаха от смях, госпожа Дътън пищеше от страх. Тики тръгна след нас и започна да лае, бързо и трескаво, ноктите му се плъзгаха по пода. Госпожа Дътън отстъпи назад, неподправено изплашена.
— Хей — извика тя, — спрете — но гласът й потрепери.
Блъсна се в един стол, загуби равновесие и рязко се строполи върху плочките. Погледнах назад, докато се отдалечавахме от нея с гръм и трясък — госпожа Дътън лежеше просната на пода. Лицето й внезапно се стегна, разпозна ме.
— Видях те — изкрещя тя от пода и опита да се изправи, дишаше ускорено. — Видях те, Иви Бойд.
Трета част
Джулиан се върна от Хъмбоулт с един приятел, който имаше нужда да го закарат до Ел Ей. Името му бе Зав. Произнесе го леко растафарски, макар Зав да беше бял като корема на риба, с рошава рижа коса, хваната с женски ластик. Той бе доста по-възрастен от Джулиан, може би на тридесет и пет, но се обличаше като тийнейджър: стари камуфлажни бермуди, тениска, износена до разпад. Обикаляше из къщата на Дан с преценяващи свити очи; взе някаква фигурка на вол от слонова или друга кост, после я остави. Вгледа се в една снимка на Джулиан в ръцете на майка си на плажа, после я смени с друга на полицата, като се хилеше.
— Нали няма проблем, ако той остане тук тази нощ? — попита Джулиан. Сякаш бях майката в бърлогата.
— Къщата е твоя.
Зав приближи да се здрависа с мен.
— Благодаря — каза той, подмазвайки се, — наистина си свястна.
Саша и Зав явно се познаваха и скоро тримата разговаряха за някакъв мрачен бар близо до Хъмбоулт, собственост на застаряващ пласьор. Джулиан бе прегърнал Саша в позата на зрял мъж, върнал се от мината. Трудно беше да си представя, че би навредил на куче, че би навредил на когото и да е, Саша очевидно се радваше да е край него. Държеше се хлапашки и загадъчно с мен целия ден, без намек за разговора ни от предната вечер. Зав каза нещо, което я разсмя, един доста сподавен смях. С полуприкрита уста, сякаш не искаше да показва зъбите си.