Саша се изчерви.
— Направи го, скъпа — настоя Джулиан, твърдостта в гласа му ме накара да се обърна. Улових погледа на Саша — помислих си, че изражението й изглеждаше умоляващо.
— Стига, момчета, престанете — намесих се.
Обърнаха се с вид на изненадани. Макар че според мен през цялото време ме следяха. Присъствието ми бе част от играта.
— Какво? — попита Джулиан, а лицето му изразяваше невинност.
— Карайте по-кротко — отвърнах.
— О, всичко е наред — обади се Саша. Позасмя се, загледана в Джулиан.
— Какво толкова правим? — попита Джулиан. — Какво трябва да караме по-кротко?
Той и Зав изсумтяха — колко бързо се завръщаха старите чувства, унизителната вътрешна бъркотия. Скръстих ръце и погледнах към Саша.
— Притеснявате я.
— Саша си е добре — отвърна Джулиан. Пъхна кичур коса зад ухото й, а тя се усмихна слабо и с усилие. — Освен това — продължи той — точно ти ли трябва да ни поучаваш?
Сърцето ми се сви.
— Ти, такова… не беше ли убила някого? — попита Джулиан.
Зав пое въздух през зъби, после нервно се изхили.
Гласът ми прозвуча, сякаш ме душаха.
— Разбира се, че не.
— Но си знаела какво ще направят — ухили се Джулиан, тръпката, че ме бе хванал. — Била си там с Ръсел Хадрик и въобще.
— Хадрик ли? — намеси се Зав. — Будалкаш ли ме?
Опитвах се да овладея истерията да не избие в гласа ми.
— Едва ги познавах.
Джулиан сви рамене.
— Не изглежда да е било точно така.
— Надявам се, не го вярваш. — Но по лицата им не откривах и следа от разбиране.
— Саша твърди, че сама си й го казала — продължи Джулиан. — Че и ти си можела да го направиш.
Рязко си поех въздух. Какво жалко предателство: Саша бе разправила на Джулиан всичко, което бях споделила с нея.
— Хайде, покажи ни ги — подкани Зав, обръщайки се към Саша. Пак бях станала невидима. — Покажи ни прословутите цици.
— Не е нужно да го правиш — напомних й аз.
Саша извъртя очи към мен.
— Не е голяма работа или кой знае какво — отвърна тя, гласът й изпълнен с хладно и явно презрение. Тя издърпа напред деколтето си и погледна замислено надолу под блузата си.
— Видя ли? — Джулиан ми се усмихна безмилостно. — Слушай Саша.
Бях ходила на един от рециталите на Джулиан, когато двамата с Дан все още бяхме близки. Джулиан сигурно е бил на около девет години. Свиреше добре на виолончело, спомних си аз, мъничките му ръчички заети да вършат тази печална работа, предназначена за възрастни. По крайчеца на ноздрите му имаше сополи, инструментът бе внимателно настроен. Не изглеждаше възможно момчето, което възпроизвеждаше онези звуци на копнеж и красота, да беше същият почти възмъжал човек, който сега наблюдаваше Саша със студен блясък в очите.
Тя дръпна блузата си надолу, лицето й бе зачервено, но в основни линии спокойно. Нетърпеливото професионално подръпване, когато деколтето се закачи на сутиена й. След това двете бледи гърди бяха оголени, кожата им белязана от очертанията на сутиена. Зав възкликна одобрително. Пресегна се, за да опипа с палец едното розово зърно, докато Джулиан наблюдаваше.
Отдавна бе минало времето, в което имах работа тук.
1969 година
11
Хванаха ме — разбира се, че ме хванаха.
Госпожа Дътън върху кухненския си под, викайки името ми като правилен отговор. А аз се поколебах само за миг — зашеметена, мудна реакция към собственото ми име, съзнанието, че трябва да помогна на падналата госпожа Дътън, но Сюзън и Дона бяха много напред и когато рязко се върнах в реалността, те вече бяха почти изчезнали. Сюзън се обърна само колкото да види как госпожа Дътън вкопчва трепереща ръка в рамото ми.
Болезнените и объркани изявления на майка ми: аз бях провал. Бях патологичен случай. Тя носеше изражението по повод случилото се като ново хубаво палто, потокът на гнева й бе като изпълнение пред някакво невидимо жури. Искаше да узнае с кого бях влязла с взлом в къщата на семейство Дътън.
— Джуди е видяла две момичета с теб — каза тя. — Може би три. Кои са те?
— Никои. — Запазих непреклонното си мълчание като обожател, изпълнен с честни намерения. Преди двете с Дона да изчезнат, се бях опитала да изпратя отдалече съобщение на Сюзън: ще поема отговорността. Тя нямаше нужда да се притеснява. Разбирах защо ме бяха зарязали. — Бях само аз — заявих.
От гняв думите й прозвучаха изопачено.
— Не можеш да останеш в тази къща и да сипеш лъжи.
Виждах колко беше уплашена от тази нова неясна ситуация. Дъщеря й никога преди не й бе създавала проблеми, винаги бързо приемаше всичко без съпротива, подредена и самостоятелна като онези риби, които сами почистват аквариумите си. И защо да си дава труда да очаква нещо друго или дори да се подготви за друга възможност?